GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Ексклузивно / Интервю със... / Христо Мутафчиев -романтичния бунтар...

Ексклузивно

Интервю със...

Интервю със...

Христо Мутафчиев -романтичния бунтар

1 2 3

Напускате дома си в Карлово на 14 г. Какво си спомняте за времето, когато работехте като дърводелец, стъклар, хлебар?

Така се наложи, отидох да уча в Пловдив в техникум по дървообработване и вътрешна архитектура. Специалността ми е дървостругар, II разряд. После практиката ми беше в завод „Напредък“ в Пловдив, правех мебели. Тези са най-хубавите ми години – в които човек е необременен, пробва от всичко и се учи. Тогава танцувах в младежкия дом в Пловдив, имах група „Бег денс“ и станахме републикански шампиони. Ходех по главната улица с кънки на училище. Това е едно прекрасно удоволствие. Правехме си състезание по главната, събирахме се 5-6 човека, нареждахме се в редица и тръгвахме от Джумаята горе – до пощата долу. На някого отнасяш баничката, другиго с кафето го поливаш, блъснеш се в трети, паднеш станеш, продължиш... който ще стигне пръв долу… Беше страшно забавно! Друго, което си спомням, е как с един приятел редовно ходехме в градската библиотека и докато четем, си взимахме грамофонни плочи - Бийтълс, Ролинг Стоунс, Куинс, тогава се кефех на такава музика. Обичам музиката...

Спомняте ли си за дядо Христо, на когото сте кръстен?

О, как да не си спомням, та той ми е любимият дядо! Не, че дядо Радко не ми е любим. Дядо Христо беше много сериозен мъж, много уважаван в карловския регион. Работеше като протокол в ДСО „Металхим“. Той е човекът, заради когото започнах да ходя лятото на море по 15, 20, 25 дни в базата на ДМЗ Сопот, на „Робинзон Крузо“ на Елените. Научи ме на много неща. Веднъж ми каза нещо, което и днес ми върши работа: „Ичо, ако един ден ти се наложи да сменяш, да махаш някой отнякъде, първо мисли с кого ще го заместиш и тогава го махай“. Това е изключително разумно нещо.

Често казвате: „Бях диво дете. Правех всички възможни магарии, типични за палаво момче от провинциален град.“

Аз и сега съм див. Тази дивост се изразява в свободомислието. На мен никога не са ми забранявали или ако са го правили, по-скоро са ме насочвали да правя нещо по-полезно, отколкото да не го правя. Когато на едно дете му забраниш нещо, ти му повдигаш интереса то да го направи. Може би затова така са ме възпитавали. Какво ли не съм правил... И то все неща, опасни за живота. Особено, когато тръгнах с приятели по карловския Балкан, когато ходимхме на водопада да скачаме от скалите. Ходехме във вагонноремонтния завод да крадем петел, крадяхме от бирената фабрика бирени бутилки, на които имаше топчета, с които после играехме на джаги. Слава богу, майка ми никога не е знаела за всички тези магарии. Така искам да живея... така съм живял.

И днес продължавате да бъдете див?

Не се съобразявам с общественото мнение, не обичам догмите, не си падам по спазването на правилата, колкото и да е необходимо това. Аз съм човек без цедка на устата. Това също е част от моя характер. Казвам това, което мисля, понякога си патя, естествено, но все повече смятам, че съм прав, когато говоря това, което мисля.

А когато ви правят забележка, как реагирате?

Зависи кой ми прави забележка. Когато е възрастен човек, винаги обръщам внимание, така съм възпитан. Майка ми ми казваше: „Когато отидеш в едно населено място и никой не познаваш там, трябва да поздравяваш всеки един човек, особено възрастните хора по пейките, защото можеш да замръкнеш в това село и да потропаш точно на тази врата за парче хляб или буца сирене. Тези хора имат своя авторитет, своето достойнство.

Променил ли сте се през годините?

Няма как да не се променяме през годините. Човек се променя от срещите си с хората, от събитията, които се случват. Всяка среща с качествен човек те променя. Ти крадеш от него, той краде от теб. Няма как да не се промени мирогледът на всеки един от двамата. Всеки един човек е някакъв вид Вселена - огромна или малка Вселенка. Виждаш човека, попиваш от него и после го ползваш.

Завършил сте в класа на Надежда Сейкова и Илия Добрев. Какво научихте от тях?

Разбрах, че това са безценни преподаватели. Да си голям режисьор или актьор не те прави добър педагог. И проф. Сейкова и Илия Добрев са и прекрасни преподаватели. Това, което успях да науча от проф. Сейкова, е, че трябва да се работи, да се пробва неуморно всеки ден, да се развива въображението. Ние, актьорите имаме някаква мисия. Те ме научиха, че сериозно трябва да се работи и да се отнасяме отговорно към професията, за да може, когато излезем на сцената, да се забавляваме.

От 2005 г. сте трети мандат председател на Съюза на артистите в България, какви са проблемите на актьорската гилдия днес?

Не са никак малко. Примерно, нещо конкретно, с което се сблъсках съвсем наскоро, е проблемът на голяма част от едно поколение творци. Изгубено поколение творци, което не може да си оправи документите за пенсия. Някой просто им е откраднал парите, днес нагло лъже, че е изгорял архивът. Това не вярно! Истината излиза един ден наяве. Сега се опитвам да направя така, че тези хора да получат достойни пенсии. А е важно да получават и персонални пенсии, но това не е решение, защото има изявени творци, а другите, по-малко известните, какво правят с пенсия от 125 лева? Срещнах се с г-н Калфин, за да разреша този проблем. Всеки ден като председател на Съюза на артистите в България отстоявам честта и достойнството на колегите и професията.

Каква е ситуацията в българските театри в момента?

Залите са пълни, благодарение на направената реформа. Тя даде възможността на театъра да се субсидира не с торба с пари, а с ангажимента да вкараш хора в театъра, за да ти носят субсидия. Всяко билетче ти носи субсидия от държавата. И аз като актьор имам мотивация да играя всяка вечер и да направя такова представление, което да се гледа от публиката. Днес тя определя кой спектакъл става за гледане и кой не. И по никакъв начин не трябва да подценяваме вкуса на публиката, защото тя вече прави разлика между евтино създадения спектакъл и този с художествена стойност.

Каква е ролята на държавата за развитието на филмовото и театралното изкуство?

Къде сме ние, ние сме държавата. Стоим отстрани и си казваме – тя, държавата ни е длъжна, а какво си направил ти за държавата, за да ти е длъжна тя на теб? Тя, като административно ниво на управление, прави това, което й е възможно. Нашата държава е голяма колкото една фирма. Как се управлява една фирма – от УС, управител или директор. Какво може да направи, ако фирмата не работи? Ако държавата няма икономика, няма как да има спорт или култура. Държава, в която тенденциозно е разрушена икономиката, може само да не пречи на културата. И това, което се опитваме да направим с Министерство на културата, е да създадем онези предпоставки, които да не пречат на твореца да работи спокойно. Държавата няма как да извади 500 млн. и да ги даде за култура, може да извади на този етап 126 или 129 млн. Трябва да променим конкретни закони, наредби, за да ни се развържат ръцете. Нужна е поправка на закона за меценатството, защото той съществува, но е неработещ и за това няма меценати.

„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ на Яна Борисова – една книга за духа, волята, силата, това ли е най-точната представа за човека и личността Христо Мутафчиев?

Да бъдеш Христо Мутафчиев е съвкупност от представи. За хората от улицата той е един човек, който се прави на интересен, за друг е добър актьор и човек, който казва истината такава, каквато я разбира. За жена ми съм друг човек. За Яна Борисова съм съвсем друг. Аз съм много близък приятел с Яна. Тя ме е видяла през една друга лупа – безпомощен и не се е държала с мен съжалително, а чрез книгата направи една арт терапия на мен самия. В такава ситуация мозъкът на човек не трябва да заспива. Христо Мутафчиев е личност от различни събития и съвкупности, добър-лош, гаден, агресивен, мил, нежен. Сантиментален не, това не ми харесва. Не обичам и хората, които мрънкат.

Какво не знаят хората за вас?

Много хора не знаят, че аз всъщност съм много романтичен, че може да ме впечатли едно цвете, едно дърво в гората. Въодушевява ме гледката на стаята ми към Балкана в Карлово, обичам този Балкан. И когато казвам: „Аз обичам България!“, това не е клише. Ако съм готов да умра за жена ми и децата ми, аз съм готов да умра и за България. Това много малко хора го знаят, но аз го мисля и го усещам в сърцето си.

Известен сте като бунтар и боец? Срещу какво се бунтувате най-вече?

Първо срещу простотията, второ срещу фалшивото самочувствие на голяма част от българите. Аз успях да се оперирам от комплекси още като бях на 14 г. и си тръгнах от Карлово. Срещу комплекса от плащане на дан „обществено мнение“ също. Познавам много хора, които се събуждат сутрин, застават пред огледалото, намислят се на нещо и тръгват. Всеки човек трябва да е гъвкав. Три месеца лежах в болница до отделение, в което бяха деца с детска церебрална парализа. Тази мъка – на дете, което се опитва, лежейки да си вземе чашката с вода от нощното шкафче, не препоръчвам никой да я вижда. За това и много дарителски неща съм направих. Със сдружение „Кауза“ правехме картини, продавахме ги и купувахме инвалидни колички. Но един мой приятел рехабилитатор ми каза един ден: „Вие нищо не правите.“ и аз много се раздразних. „Не правите, каза той, защото в момента лекувате следствието, а не причината“. Той ми обясни аналитично и образно, че причината за тези аномалии и малформации е липсата на качествени кувьози в българските болници. И така закупихме кувьози за 10 български болници в различни градове, един от тях е за болницата в родния ми град Карлово, където съм се родил. Не се хваля, просто се гордея.

Кое ви кара да се усмихвате?

Дъщеря ми, хубавите неща в живота. В общи линии, агресията ми започна да се трансформира. Мислил съм си – защо трябва да съм агресивен, не мога ли да унижа този човек с безразличие? Мисля, че това е по-верният път.

Носите ли още в себе си ангела, подарък от съпругата ви, който ви напомня за смирението и любовта?

Да, нося го. Винаги е в мен. Смирението и любовта са много важни неща, както казва жена ми. За нея е най-важно смирението, а за мен - любовта. Попитах я един ден: „Къде е това смирение, къде се продава?“ Това, което не познавам, е смирението, защото не искам да бъда смирен, защото не го разбирам. На ръката ми пише „търпение и респект“. Две много важни думи за мен. Опитвам се да бъда търпелив.

Имате двама сина и една дъщеря. Искате ли да тръгнат по вашия път?

Те вече са тръгнали. Баща ми искаше навремето да се занимавам с нещо сериозно, да имам професия, майка ми искаше да се занимавам с математика. Ама не ставам за тази работа, какво да направя. Големият ми син вече е актьор, трети курс е в НАТФИЗ, играе в „Антигона“, „Госпожа министершата“ и „Заешка дупка“. А малката свири на пиано вкъщи. Малкият ми син Благовест ходеше на уроци по китара и той свири на пиано. Гордея се с трите си деца!

Как се забавлявате, как релаксирате, когато не снимате, вън от театъра?

Всеки път различно. Примерно, наскоро бях на концерт на БТР, пях с тях, бяхме 800 души, стана голям купон. Най-голямото ми удоволствие е да пея! Дори скоро ще започна да се занимавам с пеене, оставям театъра. Ще направя заедно с тях един спектакъл.

Обичате ли да бъдете сред природата със семейството си, с какво ви зарежда тя?

Да, природата страшно ме зарежда. Научих и жена ми, защото тя е варненка и я накарах трудно да отидем в Балкана. Тя се влюби в него. В момента не ходим там заради здравословното ми състояние. Но когато имаме възможност да избягаме от София, например често ходим на Витоша, винаги го правим. В стихотворението „Хаджи Димитър“ има един абзац, в който Ботев казва:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

Това само в Балкана може да се види, само там, преди да се появи вятърът, се чува гората. И който не го е преживявал, няма как да го усети. Изпитвам страхопочитание и уважение към Балкана, в него, за разлика от планината, има нещо различно. „Балкан“ е турска дума и означава мед и кръв. Защото е сладък като меда, но много хора са оставили там кръвта си… мощно, райско място за зареждане.

Имал съм мигове като студент, в които ми падат батериите в София. Тогава имах трабант. Паля го, отивам си в Карлово, стоя 15 минути срещу планината и дори без да се обадя на майка ми и баща ми, се връщам в София. Оттам идва силата. Всичко друго – воля, дух – нямат значение.Така ми действат и Родопите, особено местата над Смолян. Ние, творците много визуализираме и в момента, в който отида в Родопите моментално ми изплува в главата филма „Време разделно“. Това също ме зарежда, къде с ненавист, къде с агресия към поробителите, къде с разбиране как е живял по това време българският народ. Тази магия на Балкана ме зарежда.


Още теми от Ексклузивно

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане