GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Дестинации / Еко дестинации / Там, където се сбъдват желанията...

Дестинации

Еко дестинации

Еко дестинации

Там, където се сбъдват желанията

1 2

Емблемите на Мелник са земните пирамиди, старите къщи и старото вино, но към тях трябва да се добави и слънцето. Повечето дни тук, дори през зимата, са слънчеви и това може да подскаже на недосетливите, че животът би могъл да бъде по-лесен и по-приятен. Може би затова в Мелник идват всички – от ученически групи до възторжени чужденци. Разбира се, първите пристигат тук, защото градчето е в списъка на задължителните места за училищна екскурзия. Но всички останали намират в Мелник нещо различно – може би повече слънце и спокойствието на юга. А може би просто ценят доброто вино.

Мелник е най-малкият град в България, но затова пък не прилича на никой друг. Мелнишките къщи са без дворове, разположени са амфитеатрално, като оформят тесни и живописни улички. Когато задуха вятърът, обикновено целият град се покрива с един особен червеникав прах.

Името на Мелник идва от славянската дума „мел“, което означава бяла глина. Това място е обитавано още по времето на траките. Славяните явно също са били впечатлени от жълто-белите пясъчни пирамиди, които заобикалят града от почти всички страни. В миналото той е бил разположен на древен исторически кръстопът, свързвал егейското крайбрежие с вътрешността на Балканския полуостров, и страните от Централна Европа и Адриатическо море с Далечния изток.

Малкият град има и своите "пет минути слава" в началото на XIII век. Тогава

Мелник става столица на деспот Алексий Слав, който построява тук крепост. Градът по-късно става популярен с добрите си занаятчии и печели славата на търговски център. В началото на ХIХ век в Мелник живеят между 10 и 15 хиляди души. Предимно наследници на майсторите, които са вдигнали хубави къщи и здрави дюкяни. И днес местните хора могат да ви покажат къде през пролетта, когато снеговете на Пирин се топели, на мястото на улиците са текли реки. Хората са решавали проблема практично – вдигали каменни основи на къщите и оставяли по-високи врати за дюкяните си. Това са същите тези сгради, на които сега се възхищаваме.

В началото на 30-те години обаче хората започват масово да се насочват към Сандански, където минава международният път. За Мелник остава другата слава - през 1964 г. е обявен за културно-исторически резерват, а от 1968 г. е превърнат в архитектурно-художествен резерват. За паметници на културата са обявени Болярската къща, Бейската къща, Кордопуловата, Кехайовата, Кушковата, Сивовата, Спандониевата, Янковата къща.

Възрожденската Кордопулова къща е най-представителната сграда измежду останалите мелнишки къщи. Построена е през 1754 г. по поръчение на Манолис Кордопулис, грък по произход, който по-късно се преселва в Мелник. Днес тя е музей, но това, което е по-важно е, че тя е най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, която е запазена до днес. И това не е всичко – тук не говорим за голи каменни стени, а за запазени  венециански стъклописи, шарени килими, резбовани тавани, огромни тераси и скрити вътрешни дворчета, в едно от които открихме да расте дафиново дръвче. Има, разбира се, и огромни бъчви за съхранение на мелнишко вино в подземието. Толкова големи, че човек може да плува в тях, стига това сравнение да не звучи като светотатство в ушите на почитателите на виното. Между другото – разходката в Кордопуловата къща приключва в избата с чаша вино и това е част от програмата.

Болярската къща в Мелник е най-характерният паметник на средновековната българска жилищна архитектура от началото на ХІІІ век. Къщата е интересна с тухлената си декорация и вътрешно обзавеждане.

Но да не ви отегчавам, хубаво е да знаете, че обиколката на къщите отнема не повече от час дори за разсеяни слушатели. Но колкото и да не си падате по музеите, заслужава си да се видят мелнишките изби, издълбани в основата на някои от скалните пирамиди, както и част от музейните експонати – венециански витражи, пъстри черги или дърворезби на няколко века, които все още изглеждат прецизни като брюкселска дантела.

Мелник всичко на всичко представлява няколко тесни улички, една река, която преминава през града, и гледката към земните пирамиди. Истината е, че днес в подножието на пирамидите живеят не повече от 200 души. През пролетта и лятото туристите се объркват с местните и затова на човек може да му се стори, че улиците са пълни с хора. През есента, особено след като се обере гроздето, и през зимата място за илюзии няма. Мелник е почти празен, но красив като картичка.

Няма да давам препоръки за винарни, хотели и ресторанти – Мелник е малък, разстоянията са близки, всичко се знае и бързо се намира. На всяка крачка има импровизирани сергии с бурканчета сладко, мед, бутилки вино и шарени кърпи, наредени направо на улицата. Трябват само поводи за празник. Иначе тук слънце има достатъчно.

На няколко километра от Мелник, в подножието на Пирин, се намира и село Златолист. По кое време ще дойдете тук, няма голямо значение. Гледките са почти едни и същи – пясъчни черни пътища и синьо небе. Тук сняг и дъжд не се задържат, пясъчните пирамиди са все така жълти и голи. Може би само през есента листата на дърветата стават златни, но не разчитайте на това - зад името на селото не се крие поетична история. Старото име е Долна Сушица, което според мен е доста точно, но по-късно е сменено със Златолист заради тютюна, който започва да се отглежда по тези места. И така – дотук нямаме никаква поетична история. Поетичното предстои.

От двете страни на пясъчния път ще ви посрещнат редица стари и тук-там стегнати къщи. Това е Златолист. Някога селото е създадено точно така – като един чифлик, който се е разраснал. Днес Златолист съществува пак така – като една църква, без която селото съвсем ще изчезне.

Църквата „Свети Георги“ се намира отляво на пътя – изглежда съвсем нова и спретната. От вътре е съвсем различна – полутъмна и празнична, а лицата на светците са поопушени от дима на свещите. Ако искате стенописи, които не приличат на никои други – тук сте на правилното място. Свети Христофор с кучешка глава, черен дявол, който язди кон и стреля с арбалет, грешница с разголени гърди, реалистични фигури на светци и пророци, нарисувани не съвсем по канона. И много цветове. Първото изписване на храма е през 1876 г. Дори днес всяко ъгълче е запълнено със стенописи, но това, което веднага задържа вниманието, е светлината. Църквата „Свети Георги“ е вкопана в земята, но отвътре е огряна от светлина – от лъчите, които се спукат от купола, от запалените свещи и полилея. В нея има от онзи уют, който се усеща в поддържаните селски църкви, за които се грижи някой непрекъснато. Все едно женска ръка е подредила всичко. Има цветя, поставени пред иконостаса, иконите са окичени със зелени клонки, винаги има свещи, които горят.

От доста години я няма жената, която се грижи за църквата, но хората казват, че нейното присъствие все още се усеща. Повече от петдесет години село Златолист е поклонническо място, а тук прекарва по-голямата част от живота си Преподобна Стойна. В спомените на местните хора тя има ранг на светица. Наричат я пророчица, разказват как е помагала на всеки, не деляла хората на добри и лоши, сравняват я с Ванга. Съдбите на двете жени наистина си приличат – Преподобна Стойна е родена в  село Хазнатар, Серско, а когато става на седем години се разболява от едра шарка и ослепява. Малко по-късно се проявява дарбата й. Веднъж пред нея се явява Свети Георги, който й показва къде да намери скрити в земята икона и кандило. Преподобна Стойна и близките й откриват свещените предмети, по-късно на мястото е построен параклис на Свети Георги, а момичето се премества да живее в него. През 1913 г. семейството й се изселва в България, а по пътя Преподобна Стойна решава, че иска да я оставят в Долна Сушица, където е църквата „Свети Георги“. Така слабичкото русокосо момиче остава в селото. Първо местните хора се грижат за него, след това то започва да се грижи за всички. Лекувала главоболие на малките деца, помагала на останалите, грижела се за църквата, успявала да се измоли за здраве на всички.

Може и сега да се заговорите с хората, които влизат в двора на църквата. Всеки от тях знае по някоя история за Преподобна Стойна. Всеки е чувал от някой друг за чудесата. А все още са останали в селото няколко възрастни жени, които я помнят.

На втория етаж на църквата е стаичката, където е живяла пророчицата. Казват, че всичко е запазено във вида, в който е оставено преди години. Съвсем малка стаичка с дървено легло, маса и прозорче. Стая, в която се влиза бос. Върху дървеното легло са оставени купища детски играчки. На стените висят портрети на Преподобна Стойна, многобройни икони и стотици снимки, които са пъхнати във всяка пролука между дъските. Снимки на бебета, млади жени, мъже на средна възраст, деца, старци. Хора, за които някой се е опитал да измоли помощ или чудо от Преподобна Стойна.

На масата в стаята седи и отворената книга на молбите и желанията. Любов, здраве, пак любов, пак здраве - това са желанията на хората. Дори само да хвърлиш поглед между страниците на тази книга, имаш усещането, че надникваш неканен в света на най-съкровеното. А пред книгата има непрекъснато хора, които се изчакват търпеливо.

Понякога поклонниците остават да пренощуват в тази стаичка сред стотиците снимки. После се люлеят за здраве на въжените люлки, окачени на клоните на огромния чинар. На табелка е отбелязано, че дървото е на почти 13 века – клоните му са дебели и приличат на люспесто чудовище. В кората на дървото са забити стотици бели листчета с желания, сигурно с молба за здраве и любов.

И накрая – въпреки че Златолист се намира едва ли не на край света, по пясъчните пътища има непрекъснат трафик. Възрастни жени и деца, които изминават пеша разстоянието от съседното село Катуница до Златолист и автомобили, дори автобуси, които оставят след себе си облаци жълт прах.

И не се ядосвайте на пясъчния път – просто внимавайте да не затънете в меките пясъци и не питайте защо никой не се е погрижил да има по-нормална настилка. Това, което сега виждате като път, през пролетта е пясъчното корито на реката. Но в този климат и реката тече само за ден-два и после пътят отново става път. Нали помните – Долна Сушица, сега Златолист. А поклонниците в тази посока явно имат нужда не само от празници, но и от надежда.


Още теми от Дестинации

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане