GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Здраве / Душа и Тяло / Страхувате ли се от... тъмното?...

Здраве

Душа и Тяло

Душа и Тяло

Страхувате ли се от... тъмното?

Страхувате ли се от... тъмното?

Със сигурност, ако ние често сме боледували, настъпването на есента ще повиши тревожността ни, защото за нас тръгването на децата ни в училище е червена светлина за вируси и всевъзможни училищни болежки. При най-лекото неразположение ще вадим пълно бойно снаряжение от антибиотици от н-то поколение и ще побъркаме педиатъра с 1000 въпроса на час. Ако имаме лош спомен с куче, то ,,предвидливо“ ще сведем срещите на детето ни точно с това животно по възможност до липсващи такива. После ще се чудим как така детето ни изпада в неистов ужас, щом към него с развята от радост опашка се затича кучешката миниатюра на съседа.

Когато децата нямат собствен опит, те ползват нашия до момента, в който не ги ,,пуснем“ да си вървят по пътя (има и такива, които никога не пускат). Нашите вкусове са техни вкусове, нашият речник е техен речник, нашите страхове са техни страхове.

Толкова много е изписано за майките и бащите, за децата на ,,новото време“ и за конфликтите между поколенията, че уж лесната тема за родителството всъщност ме затрудни. Какво различно да кажа, което вече не е казано под една или друга форма? Изписа се толкова много за агресията, за самотата на съвременното дете, за отговорностите на родителите, учителите и на самите деца... Със сигурност ще споделя вече известни неща, но ще ги споделя, видени през собствените ми очи и опит. Реших да споделя за моята среща със страха. Страхът за собственото ви дете.

Всички ние, армията от работещи, стресирани и вечно препускащи и закъсняващи родители, ставайки сутрин за работа, не отваряме очи с мисълта, че детето ни ще се разболее, нали така? Чуваме кихавица или леко закашляне и стискаме палци да се размине с това. Знаем, че боледуването е част от израстването и че едни деца боледуват повече, а други по-малко. Минаваме през безсънните нощи, високите температури, необяснимите обриви (по-страшни и от въпросите, на които не знаем как да отговорим), през кашлица, която изгонва котката за дълго под леглото и през несекваща, непрестанно извираща хрема... Някак си се справяме с всичко това, но когато някоя нощ се озовем пред някое Спешно отделение, нещата добиват съвсем друг облик. Превръщаме се в малки, беззащитни човечета, размазани под реалността на случващото се. Оказва се, че всички в такива моменти сме вярващи – в Бог, в дежурния лекар или даже в чудеса. Изведнъж лошото, което винаги е извън нашата ограда, се оказва в дома ни. Торбалан е изпълзял под леглото и съвсем реален заплашва да материализира най- големите ни страхове.

Няма да изпадам в подробности. Вероятно много от вас са минали по този път. Имам приятелка, която ми беше споделила, че ходенето до Спешно приемно отделение и други подобни се е превърнало в неизменна част от живота й. Да имаш две малки момчета си е сериозно изпитание, но самата идея за сенсибилизация в този контекст ми изглежда непоносима. Пиша тези редове, защото на собствен гръб изпитах какво е да отвориш кутията на Пандора и да бъдеш завладян от собствените си, неотработени страхове. По всички правила на изкуството ги проектирах върху близките ми и детето си. За една нощ написах стотина апокалиптични сценария, изревах си очите и побърках мъжа си. И вие ли правите така?

Когато всичко отмина и аз успях трезво и спокойно да погледна ситуацията отстрани, си дадох сметка за собствените си дефицити по отношение на справяне в кризисни ситуации. Като на филм пред очите ми преминаха моментите, в които с див страх и тревога наводнявах косицата на невръстното ми дете и си представях ужасии. От всяко действие си произтича следствие и аз установих,че дълго съм наблюдавала действието, без да му противодействам. И идва момент, в който живота се намесва и яко ни разтръсква. Та за какво пиша всичко това?

За да сме адекватни в такива ситуации е важно да сме се справили с чудовищата от личната ни колекция ,,Джурасик парк“.

,,… Само един нов вид страх изглежда е станал част от живота ни днес: ние все повече познаваме страха, породен от нашето собствено действие, което се обръща срещу нас. Ние познаваме страха от разрушителните сили у самите нас – нека само помислим за опасностите, до които може да доведе злоупотребата с атомната енергия или възможностите за властване, дадени посредством вмешателство в природния поток на живота. Нашето високомерие, сякаш се насочва като бумеранг срещу самите нас; волята за власт, на която липсва любов и смирение, волята за власт над природата и живота поражда у нас страха, че можем да се превърнем в манипулирани, изпразнени от смисъл същества. Ако в миналото хората са изпитвали страх от природните стихии, пред които са били безпомощни, от застрашаващи ги демони и отмъстителни богове, то ние днес се страхуваме от самите себе си.“

Откъс от книгата на Фриц Риман ,,Основни форми на страх“

Ние представляваме парламент от характери, но някой от тях се оказва водещ и определящ за начина ни за справяне с живота. Специално при мен желанието ми всичко да е планирано, подредено и изконтролирано, ми изигра лоша шега. Челният сблъсък с невъзможността да повлияя върху симптоматиката на дъщеря ми, а оттам и да предвидя изхода от състоянието, ме превърна от разумен човек в първосигнално същество.

Съществуват родители, които биха се изключили от ситуацията. Ще избягат в собствен, въображаем свят и застивайки пред случващото се, ще се отдадат на фантазиите си. Такива хора са склонни да се осланят много повече на мистичното и непопулярното, отколкото на традиционното. Трудно отчитат реалността и считат, че светът, включително и медицината, се случва по начин, по който само те виждат и знаят. Не сътрудничат при задаване на въпроси от страна на лекаря. Дават отвлечени, често несвързани с конкретната ситуация отговори. Тези хора трудно се задвижват към другите. Студени и дистантни са. Не обичат да докосват и да бъдат докосвани. Комуникацията с тях е трудна. Страхът на този тип хора е страх от отхвърляне (формира се от 0 до 3м). Те се дистанцират от ситуации и отношения, носещи висок емоционален заряд.

Друг тип родители са с т.нар. поливалентна компетентност. Влизат в словесна битка с лекаря. Предлагат лечение, диагноза, медикаменти. Говорят много, спорят, като същевременно изискват да бъдат максимално добре обгрижени. Все са недоволни от качеството на предложеното лечение. Мрънкащи и изискващи са. Искат да бъдат приети веднага. Да им се обърне специално внимание. Заливат лекаря с детайлна, излишна информация за случващото се. Поведението на тези хора е следствие от ранна депривация от страна на майката (между 4 м. и 1 година). Тук доминира страхът от изоставяне.

,,Правилните“ родители. Това са хорта на правилата и закона. Ще знаят точно кой след кого е пред лекарския кабинет и ще съблюдават за спазването на реда. Роптаят срещу тези, които пререждат, срещу удължената пауза между пациентите, срещу неспазването на работното време в кабинета. Страхуват се да не бъдат манипулирани и подведени. Техният страх е основан на отхвърлянето на сексуалността в ранното детство и отхвърлянето на любовта през юношеството.

Контролиращите родители. Те искат да държат случващото се под контрол. ,,Съблазняват“ лекаря, правейки му комплименти и предлагайки му услуги в замяна на ,,специалното“ му към тях отношение. Скъсяват дистанцията. Опитват се да фамилиарничат, с цел да направят лекаря ,,техен човек“, защото утре може пак да потрябва. Движещ тук е страхът от самотата.

Родителите-жертви. Често са сервилни. Държат се угоднически пред лекаря, но вътрешно кипят от гняв пред ситуацията, пред институцията или конкретното медицинско лице. В действителност те не вярват в компетенцията на лекаря. Това поведение е следствие от формиран в детството страх (от 1г до 2-3г) от отхвърляне или унижение. Външно се съгласява с диагнозата и предложеното лечение, но това е така, защото няма друг избор.

Изброих няколко основни ,,роли“ на родители пред и в лекарския кабинет, опирайки се на информация от ,,И ето го хомо невротикус нормалис“, учебник на Валдо А. Бернаскони. Описаното  в конкретния случай от мен поведение на дадения превалиращ характер е валидно не само за подобна ситуация. Това е схема за функциониране в социума въобще. Базисните ни страхове, определят поведението ни на зрели индивиди и очартават не само собствените ни лимити, но и тези на непорасналите ни деца.

Да си родител се оказва най-отговорната задача в живота ни. Ужасно е трудно да не проектираме живота си върху наследниците ни. Често не се замисляме, че заедно с добрите маниери на поведение, социалните норми и богатата обща култура, поставяме в раницата на гърба на децата ни и един нежелан дар – собствената ни представа за Торбалан. И докато те сами не разберат, че такъв няма, силата на нашата убеденост, че го има, определя територията на тяхното можене и успех.


Още теми от Здраве

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане