GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Дестинации / Еко дестинации / Слънчевият прозорец над Бузовград...

Дестинации

Еко дестинации

Еко дестинации

Слънчевият прозорец над Бузовград

1 2 3

За мегалитния комплекс над Бузовград можете да чуете много неща. Че е древна обсерватория, действала преди 4 хиляди години, за наблюдение на слънцето по време на лятното слънцестоене, както и че е светилище, през което са изпращани душите на мъртвите или че скалният комплекс е обслужвал тракийския култ към богинята майка. Към всичко това може да се добави, че мястото събира в едно мистика и наука – все истории, които са на ръба на фантастичното, заедно с очевидните факти, че камъните от скалния комплекс са обработвани и подредени от човешка ръка. Към тази картина може би трябва да се добави, че последното желание на траколога Александър Фол е част от праха му да бъде разпръснат именно над мегалита над Бузовград, което по-късно е направено.

Сега от село Бузовград тръгва екопътека, която за по-малко от час ще ви изведе горе на върха, при каменното светилище. Черният път вие през млада гора, изкачването не е стръмно, няма как да се объркате, а на ключовите пасажи има пейки и беседки, за да си съберете дъха. Вода обаче наоколо няма. Но има камъни, разпръснати сред младата гора. В района се намират и останките от Бузово кале – късноантичната и средновековна крепост, която е контролирала долината на река Тунджа и е предпазвала Казанлъшкото поле от атаки от юг. Знае се, че е обграждала пространство от 17 декара, а към река Тунджа се е спускал таен проход, който хората са използвали, за да се снабдяват с вода. По-късно крепостта е разрушена, но и днес още си личат основи от сгради и бойна кула, а на няколко места крепостните стени за запазени до височина три метра. Южно от крепостта, в местността Черковищата, има останки от две църкви, а в местността Суваткруша са открити следи от старо селище и некропол. Но това е всичко – сред подивелите храсти и обрасналите пътеки неочаквано изниква каменен градеж - зидария от ломени камъни, после гората обгръща всичко и отново останките от крепостните стени потъват в нея. Само ако се качите върху най-високата точка на руините, можете да видите панорамата към долината на тракийските царе.

Съвсем близо до мегалита се намира и „Бащин камък“ или „Мъжки камък“ – скална група, която наподобява фалос, откъдето идва и името й. Има предположения, че „Бащин камък“ е част от мегалитния комплекс, защото се намира съвсем близо до Светилището на богинята майка и по тази логика събира женското и мъжкото начало в едно. За тази, иначе интересна теория, няма много доказателства, а дори човек да не е геолог или археолог, от пръв поглед става ясно, че е скалата е естествено природно образувание. Уви, тук не си личи намеса на човешка ръка. Но пък това не пречи на легендите да съберат женското и мъжкото начало в едно.

Самият мегалит, наречен Слънчев прозорец и Светилище на богинята майка, е съвсем друго нещо – той е впечатляващ, защото скалите изглеждат сякаш едва се подпират една върху друга и са застинали в момент на крехко равновесие, което всеки момент може да бъде нарушено. Каменните блокове са така оформени и монтирани, че оформят прозорец с размери около два метра, през който може да мине човек. За траките, изгревът на слънцето символизира раждането, а залезът - смъртта и света на мъртвите. Това е причината да наричат комплекса „Врата към отвъдното” и да се предполага, че е използван при култови ритуали и погребения на тракийски аристократи и жреци. Един вид – врата към света на мъртвите за привилегировани.

От северната страна на светилището си личат улеите и жлебовете, издълбани върху скалата. Но останалите каменни блокове около мегалита са запазени в естествения си вид. Археолозите датират светилището от 1 800-1 600 г.пр.Хр. Много може да се спори дали този мегалит има само астрономическо и религиозно предназначение – дали мястото не е избрано така, че да се използва като наблюдателница, защото оттук има видимост към цялата долина. Според Александър Фол на отсрещните старопланински хълмове, които се виждат през „прозореца”, има изградени подобни мегалитни комплекси. А пряката видимост между тези обекти позволява да се допусне, че светилищата са се използвали и предаване на съобщения.

Но хората, които срещаме по пътеките, не се интересуват от това. За една част от тях светилището е хубав повод за разходка. Срещаме всякакви хора – възрастни дами, които казват, че около самия мегалит усещали особена енергия, но също семейни двойки с деца, които идват тук просто на пикник или да изпият по някоя бира. Но понякога тук има и тълпи. В деня на пролетното или есенното равноденствие – на 22 март и на 22 септември, а също и в деня на лятното или зимното слънцестоене  - 21 юни и 21 декември, тук се събират хора, които търпеливо изчакват слънцето бавно да се мушне през Слънчевия прозорец. Така, както се предполага, че тракийските жреци преди време са наблюдавали как слънчевият диск е минавал през същия скален прозорец.

Иронията е в това, че в Регистъра на защитените територии и защитените местности в България мегалитът в Бузовград е описан ясно и категорично като „природна забележителност“. Но какво би била тази история и това пътуване в Сърнена Средна гора без легендите, без теориите и без възрастните жени, които разпалено ни обясняват, че мястото има „особена енергия и една особена сила“.

Потопената църква край язовир „Копринка“

Съвсем наблизо, под мегалита на Бузовград, се намира още едно интересно място – потопената църква на село Виден. Вярно, не са една или две историите за потопени църкви у нас, но тази история е малко по-различна. Защото до църквата „Свети Анастасий“ рядко достигат високите водите на язовир „Копринка“ и защото тази църква е можела да бъде спасена.

„Свети Анастасий“ край казанлъшкото село Воден се намира сред широка поляна, оградена с диги и обрасла с високи треви. Около храма растат огромни дървета, които сякаш го крият и отдалеч всичко изглежда наред – виждат се белите стени на черквата, солидната камбанария и дори щъркеловото гнездо върху нея. Дърветата милостиво ни предпазват от гледката на разрухата, защото само няколко крачки встрани и откриваме съвсем друга картина – стърчащите самотни стени, оголените арки и същите тези дърветата, които са израсли от вътрешността на храма.

Преди шейсетина години тук се е намирал центърът на село Виден – до църквата е бил площадът, а сред това широко поле, обрасло сега в треви, са се намирали къщите на виденчани. Планът за построяването на язовир „Копринка“ променя всичко това – предвидено е, че високите води на язовира ще достигнат до селото и хората преместват къщите си двеста-триста метра встрани. Те събарят къщите си и събират една по една тухлите и керемидите, пренесат ги другаде, за да започнат живота си отначало. Опразват и църквата, в очакване на високите води. А високите води на язовира така и не достигат до селото.

„Много рядко достига вода дотук“, казва ни дядото, който излиза от крайните къщи на селото. Срещу неговата къща е полето, което така и не се е превърнало в язовир. Дядото си спомня, че напролет водата понякога достигала до църквата, а той самият няколко пъти е влизал в храма, нагазил до колене в плитките води. Упорит бил и местният свещеник по онова време, защото няколко пъти запретвал расото и отивал да удари камбаната, нищо, че подът на църквата вече бил залят с вода.

„Нещо криви им излязоха изчисленията – казва дядото. Можехме и да не се местим. Но кой ли щеше иска да остане да живее тук и да се притеснява дали един ден водите няма да го залеят?“

Пък и през 50-те години, когато се пълни язовир „Копринка“, изборът не е голям – щом е казано, че селото ще се премести с двеста-триста метра, значи ще се премести и толкова. Така под водите на същия язовир остава да лежи и тракийският град Севтополис – столицата на одриското царство за периода 323 пр.н.е.-46 г. н.е. Тракийският град е разкопан, проучен от археолози – царската резиденция, светилището на Дионисий, крепостния вал с кулите, всичко ценно е взето, а другото потъва под водата. Въпреки че дори по онова време специалистите си дават сметка, че Севтополис е единственият разкрит и запазен в такъв мащаб тракийски град, на който са имали и на който може би ще имат шанса да попаднат.

По онова време битката за църквата „Свети Анастасий“ във Виден изглежда изгубена. Храмът е построен век по-рано – повече от 25 години продължава строителството, защото се е разчитало единствено на даренията, събрани от местните хора. „Свети Анастасий“ е разграбен от башибозуци по време на освободителните борби, но местните хора са упорити и го възстановяват отново. Освен това хората по онова време явно са били и максималисти, защото черквата е най-голямата в района. Дори и днес си личи, че е била голяма и хубава – нещо от тази хубост се е запазило и сега, въпреки че покривът й го няма и щом човек прекрачи прага, над него се оказва само небето. Но някои от сводовете на храма още са изписани в небесносиньо. Още си личат цветовете в абсидите, въпреки че боите са се разтегли от дъждовете и от язовирните води. Храмът трябва да е имал и добра акустика, защото днес, когато стените му са остъргани до камък, си личат глинените гърнета, вградени високо горе между камъните на стените. Личат арките на прозорците и абсидите, които още се крепят на магия. В олтара е израснало огромно дърво. Върху олтарния камък личи остатък от недогоряла свещ. Бръшляни са се увили около дебелите еднометрови стени на храма, сякаш за да ги предпазят. Гледките са нереални, все едно човек се движи сред фантастичен декор, където природата е оживяла. Или обитателите на храма са заспали стогодишен сън, а растенията са обвили всичко, за да го предпазят от чужди очи. С тази разлика, че тази църква вече няма кой да я спаси и с всяка година тя малко по малко ще рухва, независимо дали водите на язовира стигат до нея.

„Истината е, че църквата можеше да се запази. Имаше направена дига, която нямаше да позволи водите да стигнат до тук. Но една сутрин комунистите отвориха дигата. Ей така, от проклетия“, казва същият онзи дядо и ни посочва дигите, които могат да се видят и днес. Здрави и сигурни, високи повече от два метра насипи, които ограждат същото онова подивяло поле. На места са двойни, така че водата да не достигне нито до храма, нито до селото. А после някой е предал църквата


Още теми от Дестинации

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане