GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Ексклузивно / Светослав Минков...

Ексклузивно

Моята лична история

Светослав Минков

1

Веруюто на най-ексцентричния български писател Светослав Минков (1902–1966) било, че хората са сенки, а животът им е игра на сенките. Скрити комплекси карали твореца да бъде винаги различен от другите, за да бъде забелязан. Наричали го Гарвана, не само заради черната му коса и големия нос, но и заради неговата мания да се възхищава и кичи с нещо чужбинско. Сюжетите му са толкова гротескни, че могат да се случат навсякъде другаде, но не и у нас. Космополит и особняк, писателят имал пълно основание да не харесва родината си.

Минков влиза в литературата с диаболични (фантастични) разкази. Още в началото на кариерата си той се сприятелява с връстника си Владимир Полянов. Взаимна симпатия ги свързва на една екскурзия през есента на 1921 г. Гарванът тогава имал славата на успял любовник, макар че не се знаели имената на ухажваните от него момичета. Полянов също не бил по-различен. Но, за разлика от Минков, успехите му били консумирани.

Двамата се сближили, защото искали да се мерят с Европа, а не с битовите разкази на Елин Пелин или Йовков. През 1922 г. те едновременно публикуват първите си книги. Издател намира Минков, който бил известен комбинатор. В следващите десетилетия Гарванът е прочут клиент на всички софийски банки. Вземал заем от една, изплащал го със заем от друга и така в този омагьосан кръг той се въртял до национализацията им след 1944 г.

Кориците на двете книжки нарисувал прочутият днес художник Иван Милев. Докато Минков омайвал някакъв получил наследство наивник, че ще забогатее с книгоиздаване, Полянов отишъл при Милев за кориците. Бъдещият голям художник по това време бил бедняк и живеел в съборетина зад НДК, в посока Лозенец. Когато Полянов отворил вратата, пред очите му се изправила трогателна гледка. Подът бил наводнен с почти педя вода. Милев лежал, завит с одеяло, болен бил и едвам намерил сили да подаде на госта си нарисуваните корици.

Новоизпеченото издателство „Аргус” издало двата прощъпалника – „Смърт” на Полянов и „Синята хризантема” на Минков. След още дузина подобни неголеми книжки, то фалирало безславно, но в същата година двамата приятели вече били в Мюнхен като студенти. Там останали до пролетта на 1924 г. Това било златното време за Минков. Марката всеки ден се обезценявала, а с нашите левове двамата приятели били като милионери.

Минков засищал страстта си към изящни предмети именно в Мюнхен. Когато Полянов пристигнал след него и двамата наели една квартира, той бил изумен от промяната във външния вид на приятеля си. Минков не само се обличал със скъпи костюми, но гардеробът му бил претъпкан с куп блестящи вратовръзки, страхотни чепици – и всичко по последния писък на модата. И не само в тях се проявявала жаждата към лукса. Табакерите му били от тежко злато, цигаретата не им отстъпвали, а бюфетът бил претъпкан с невиждани дотогава питиета с вносни етикети.

До 1923 г., когато въвеждат златната марка и ликвидират инфлацията, Минков си поживял като истински Крез. Вместо да посещават лекции, двамата приятели били постоянни клиенти на прочути заведения, сред които били кафенетата „Стефани” и „Симплицимус”, а също и знаменитото тогава кабаре „Бонбониера”. Тези средища на художници и артисти били посещавани редовно от колоси като Хенрик Ибсен и Станислав Пшибишевски.

При толкова пари и видим лукс, красавици немкини охотно предпочитали прегръдките на богатите нашенци. Да не говорим и за хубавите български студентки там! И тук донжуанството на Минков се оказало празна хвалба. Докато другите не сядали на маса без дама, Минков се червял и потял, но не можел да си намери приятелка. „Минков нямаше в своята младост толкова много любовни радости, колкото той заслужаваше и можеше да вземе”, пише в мемоарите си приятелят му Владимир Полянов.

В една коледна вечер те разпивали в ресторант „Изабелхоф”. Всички бързали да свършат с хапването, за да си тръгнат с набелязаното за вечерта момиче. Минков пак бил сам и отвсякъде се виждало колко му е мъчно. Полянов веднага скроил план. Казал на Минков, че седналото наблизо момиче, което било без кавалер, го харесва. А на момичето – позната българка, той подшушнал, че Минков се топял от любов по нея, но го било срам да й признае. Интригата успяла и любовният роман между Минков и непознатата започнал. „Епохалното” ухажване приключило със сватба след няколко години. Полянов и жена му кумували на младоженците и кръстили после дъщеричката на Минков.

В София двамата приятели се завръщат през 1924 г. Те започват трескаво да търсят свое място в литературния живот. Минков вижда в Полянов по-преуспелия писател и мъчително преживява тези свои илюзии. Пукнатините между двамата се задълбочават и след 1932 г. отношенията им охладняват.

Полянов обаче подарява преди това на Минков една снимка с надпис-пророчество, че към 1940 г. Гарванът ще го надмине. И Минков пазел снимката, докато предсказанието случайно съвпаднало.

Преди това обаче, Минков трябвало да преживее не малко тежки времена.

Да припомним, че за малко и той не бил затрит, подобно на Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и други наши видни творци комунисти след атентата в черквата „Св. Неделя”. През 1925 г. братът на Минков – Иван, бил уволнен от армията и обиден от това станал член на военната организация на БКП. Иван имал сериозен принос в подготовката на атентата в черквата. След взрива той се укрива при запасния полковник Георги Коев, същият, който по-късно е обесен заедно с Марко Фридман и клисаря Петър Задгорски. Иван Минков обаче се самоубива, за да не го заловят. Цялото семейство на Светослав Минков било арестувано. Всички от фамилията прекарали по 10-15 дена в Дирекцията на полицията. Майка, вуйчо, брат и сестра били там бити, за да признаят, че и те заедно с покойния си сродник са имали пръст в атентата. Заедно с тях арестували дори зет им – известния камедиограф Ст. Л. Костов, автор на комедиите „Златната мина” и „Големанов”. Но за семейството се застъпили и всички накрая били интернирани за кратко в Радомир.

След 1944 г. обаче подвигът на брата Иван бил потулен. Вместо това на Минков непрекъснато му натяквали, че през 1942-1943 г. бил служител в българската легация в Токио. Същевременно се премълчавало, че през 1941 г., когато Гарванът чакал одобрение за назначението си там, той се явил да защити на процеса Никола Вапцаров.

Преломната 1944 г. заварила Минков като автор на „Автомати” (1932), „Дамата с рентгеновите очи” (1934) и „Разкази в таралежова кожа” (1936), които и до днес се четат от изтънчения читател. В тях писателят се изявил като оракул на технократското общество и урбанизацията. В десетилетията до смъртта си през 1966 г. самият той водел живот, който е напълно достоен за героите му.

Минков изпитвал истински ужас от природата. При това той бил заклет домосед. Цяло събитие било да приеме някой на гости у дома си – неговата „светая светих” и непристъпна за другите крепост. Затова честта да му гостува някой, наистина било сензационно събитие. Масата се застилала като за банкет, всички прибори били подредени като за царска трапеза, поднасяли се скъпи, вносни питиета. Хапвало се и се пийвало най-често в мълчание.

Същото било в сила и когато Минков трябвало да напусне дома си. Това ставало само в изключителни случаи. Единствената чужда къща, където поостарелият Гарван ходел с охота и често, била вилата на писателя Ламар в Драгалевци. Ламар гощавал всекидневните си гости с български народни специалитети, приготвени от естествени продукти и собственоръчно от него. Там Минков гостувал редовно в последните десет години от живота си.

Ламар купува легендарната вила в Драгалевци след 1944 г. Там ядат и пият на негова сметка безчислени легиони – и гладни и сити, и бедни и богати. „Ламар обичаше парите, но не по шейлоковски. Той имаше нужда от тях, за да посреща във вилата си добри приятели, които бяха безчет и от най-различни социални слоеве. И да ги гощава богато със свои, също безчетни, ламаровски специалитети, да ги пои с хубави вина и стари ракии, да им пее своите любими, най-вече македонски песни, да гуляе в някои от бохемските кръчми допреди 1950 г. Той търсеше парите не за да ги трупа, а за да ги харчи”, спомня си очевидецът Иван Тутев.

Ламар обичал да гощава не само хора, но и птици. Не един път бил забелязван от приятеля си Крачун Павлов зимно време на двора да им троши хляб. С птичките той разговарял като с хора. Те вдигали човки и го гледали като приятел. Най-много обичал едно птиче с тънки крачета и златиста гушка.

Минков и съпругата му Йорданка винаги пристигали до вилата с такси. Автобусът (по-точно градският транспорт) бил за него нечовешко изпитание. За нищо на света писателят не щял да диша миризмата на кожуси, пък и въобще многото хора го притеснявали. За да е сигурен, че на връщане транспортът ще му бъде под ръка, Минков плащал на таксиджията да чака, докато семейството си тръгне към дома си. Според покойния критик Борис Делчев, Минков смятал като френския писател Роже Вайян, че автомобилът е „продължение на частния дом”.

Щом прекрачвал портата на вилата, писателят веднага се настанявал вътре. Той просто изпитвал истинска ненавист към природата. Веднъж компанията седнала навън, но около електрическата крушка започнала да кръжи огромна пеперуда. Минков изпитвал отвращение и панически страх от насекомите. Затова той се заоглеждал неспокойно и не мирясал, докато не накарал всички да се приберат вътре.

За Гарвана разправят, че живеел в дома си като в космически кораб. Години наред Минков консумирал само консервирани храни и пиел концентрати. В резултат на това го нападат кожни екземи и само инстинктът му за самосъхранение го карал да наруши менюто си с вкусотиите, приготвяни от Ламар често на момента от естествени продукти.

Грижата за Минковото спасение от некачествени храни и заседнал живот, Ламар изпълнявал стоически. И при това Минков се доверявал само на него, заради приятелството им от младини, когато Гарванът се проявявал като ненадминат дегустатор, а Ламар – като непоправим пияч. „Слушал съм да казват за Ламар: „Той е пияница!”. Това не е вярно. Толкова години сме били заедно един до друг, нито веднъж не съм го видял пиян”, спомня си сътрапезникът му Тончо Цоневски. Жената на Ламар, Веса, обаче най-добре разпознавала кога Ламар е пиян. Тогава диагнозата й била следната: „Приказва повече, усмивката му е по-широка, едната му вежда от белега е по-ниска, а другата стои вдигната”.

Приятелят на Ламар, Тончо Цоневски, бил толстоист и вегетарианец. Пиел само безалкохолно. Веднъж Ламар го завел на кръчма. Поръчал му лимонада, но съдържателят казал, че няма. Тогава Ламар се засмял: „Като няма, дай му едно „антибезакохолно”, да видим дали ще умре!”. Цоневски стискал пълната чаша и се чудел – да пие ли, или да не пие. „Пий бе!” – изкомандвал го Ламар. Вегетарианецът-въздържател вдигнал чашата и глътнал питието наведнъж като лимонада. „Тъй се не пие! – започнал да го наставлява Ламар. – Виното се поема капка по капка на бавни глътки”.

Две години след смъртта на Минков починала и съпругата на Ламар – Веса. А през 1974 г. поетът фатално сбъркал содата бикарбонат с отровата за мишки. В некролога му го нарекли: „Ламар – големият човек, големият българин”. И с основание. Той бил колоритна личност и може би единственият писател, за който не се казали лоши думи. Тодор Генов казвал, че ако Ламар е можел да присъства на собствената си смърт, би я почел с чаша вино, с песен и с шега.

Истинският парадокс е, че погребали Минков до Алеко Константинов. Вярно е, че двамата ги сближава жаждата за пътешествия, защото Минков е домосед, но пътува до Япония, Америка и Бразилия. Но Алеко е родоначалникът на българския туризъм, а Минков вероятно е единственият българин, който отказва да види София от Копитото. За писателя цветето било нещо отвратително, а насекомите и животните – досадна напаст. Съвременници на писателя смятали, че ако не били антиприродните му увлечения, той би живял поне още двайсетина години.


Още теми от Ексклузивно

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане