GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Здраве / Душа и Тяло / Постоянно свързани... и никога заедно...

Здраве

Душа и Тяло

Душа и Тяло

Постоянно свързани... и никога заедно

Постоянно свързани... и никога заедно

 

Всичко, което преди щеше да е запазена територия само за нас и близките ни, сега е публично достояние, което бива харесвано, разглеждано, коментирано. Посредством снимките "каним" непознати хора в дома си, "пускаме" ги в трапезарията, в спалнята, на масата, изваждаме на показ интимността, не искаме нито за миг да останем съвсем сами. Технологиите привидно ни сближават с хората, карат ни да се чувстваме постоянно свързани с другите.

Чувстваме ли се обаче по-разбрани, по-обичани, по-приемани?

"Хората влизат във "Фейсбук" по време на презентации, концерти, корпоративни срещи. Родителите са обсебени от социалната мрежа по време на закуската или вечерята, докато децата им се оплакват, че не получават пълното им внимание. Но същите тези деца не отдават пълното си внимание едно на друго. Пишем кратки съобщения дори на погребения. Ние се дистанцираме от нашата болка или от нашия захлас и се отдаваме на телефоните си" - споделя авторката на книгата "AloneTogether" Шерил Търкъл. "Защо това има значение? За мен има значение, защото мисля, че сме на път да имаме проблем - със сигурност проблем с начина, по който се отнасяме един към друг, но и проблеми с начина, по който се отнасяме към себе си и способността ни за самопреценка. Свикваме с един нов начин да бъдем сами заедно.Хората искат да са един с друг, но и да бъдат другаде - свързани с всички различни места, където искат да бъдат. Хората искат да персонализират живота си. Искат да влизат и да напускат местата, където са, защото това, което е най-важно за тях, е да контролират върху какво насочват вниманието си. Но накрая може да се окаже, че се крием един от друг, дори и когато постоянно сме свързани един с друг" - продължава тя.

Достатъчно е човек да влезе в метрото в който и да е мегаполис, за да се почувства като в научно-фантастичен филм. Хората не се поглеждат един друг, вторачени в мобилните си устройства, през които влизат в социалните мрежи, за да оставят съобщения, да коментират или просто да разгледат всичко, което другите са пуснали днес в профилите си там. Пръстите, натискащи различни бутони, са станали предпочитания "инструмент" за комуникация пред погледа, слуха, гласа, езика на тялото. Според Шерил Търкъл, ние ставаме все по-зависими от технологиите, защото те ни създават илюзорното усещане за защита, сигурност и оптимизъм, което не винаги сме способни да получим от човешкия контакт. Аз самата наблюдавах двойка, в която момичето беше буквално като обсебено от приложението на смартфона си "мобилен асистент".  Тя прекарваше часове, в които се забавляваше да "му" задава въпроси, напълно пренебрегвайки човека до себе си. Реалният мъж до нея не можеше да бъде толкова атрактивен, толкова интересен, толкова винаги "на ниво". Не след дълго те се разделиха, а когато за последно я видях, тя  (на шега... надявам се!) задаваше въпрос на телефонния си асистент: "Ще се омъжиш ли за мен?"  и отговорът му: "Аз съм прекалено виртуален за това" очевидно много повече я забавляваше, отколкото да я обезкуражи.

"Разработваме роботи, наричат се социални роботи, които са предназначени да бъдат компаньони - на възрастни хора, на децата ни, на нас. Един ден видях една жена, която беше загубила дете, да говори на един робот с формата на бебе тюлен. Той сякаш я гледаше в очите и привидно следваше разговора. Действаше ѝ успокоително. Това беше един от най-сложните моменти в работата ми. Гледах я и си мислех, че роботът просто изнася добро представление. Той не знае какво е животът, не знае какво е да си изправен пред смъртта. Утехата, която може да й предложи, не е пълна с любов и съчувствие. Но особено, когато сме уязвими, ние вече очакваме все повече от технологиите и все по-малко един от друг.Защо нещата стигнаха до там?" - пита Шерил Търкъл в лекцията си в TED. "Обръщаме се към технологията, за да ни помогне да сме свързани по начини, които можем да контролираме. Но всъщност не се чувстваме толкова удобно. Не контролираме напълно нещата" - предупреждава тя. Да държиш винаги под контрол това, което искаш или можеш да кажеш, може да има неочаквано големи последици върху човешката психика. "Човешките взаимоотношения са богати и са объркани и са много изискващи. А ние ги изчистваме с помощта на технологията. И когато правим това, едно от нещата, които могат да се случат, е да пожертваме разговора заради свързаността. Ние мамим самите себе си" - казва изследователката на интернет комуникациите.

Социалните мрежи ни създават илюзорна представа за нас и за другите, която започва да става по-важна от автентичната. Когато наблюдаваш другите през "Фейсбук", можеш по-лесно от всякога да се почувстваш самотен или нещастен, защото профилите им лесно могат да те оставят с едно измамно впечатление:

че всички винаги се усмихват, пътуват и имат деца.

Различните избори, сложните моменти, уязвимите места, финансовите проблеми си остават за самите тях, това, което е видимо, е щастието и красотата. Дали тяхното ежедневие е изтъкано единствено и само от щастие и красота? Едва ли. Ничие не е. И това е напълно естествено, предвид богатството и сложността на живота. Моя приятелка ми беше разказала как на неин познат от "Фейсбук" му се родило второ дете - всички изглеждали толкова щастливи на снимката от изписването, че тя, която в този момент правела пореден неуспешен опит за забременяване, направо се разплакала. После имала възможност да се срещне с него на живо и да поговорят за новите събития в живота му, които се оказали далеч не толкова "розови" - наред с радостта от новия член на семейството, имал и много проблеми - жена му била безкрайно изнервена, живеели в миниатюрен апартамент, едвам свързвали двата края. Смесването на щастието и болката, на радостта и трудностите, така естествено за живота обаче, не прозирало зад щастливите усмивки в кадъра. Нямало снимки на недоспиването, ревнивите пристъпи на първото дете или скандалите между двамата на тема "И без това беше твоя идея да имаме второ дете!" - "А, значи ти не участваше, така ли?!" Тези моменти до такава степен липсват в социалните мрежи, в които хората влизат (уж) за да общуват, че човек лесно може да си помисли, че не съществуват въобще. Аз самата гледах снимките на моя позната и приятеля й от Венеция - красива, усмихната, великолепно щастлива, сияеща на снимките редом с него, тя изглеждаше така, сякаш се наслаждава на всеки миг от пътешествието им в града на любовта. По-късно се видяхме и тя сподели, че точно там взела решението за раздяла - липсата на синхрон и многобройните им скандали по време на "романтичната" ваканция я накарали да преразгледа връзката им и нещата, които видяла... не й харесали. Контрастът между красивите снимки и реалното състояние на отношенията им в този момент, ме порази. Разгледах профила й след срещата ни. Снимките с бившия (и вече нежелан) любим бяха премахнати, тя сияеше в ръцете на нов мъж, а от стария не беше останала и следа. Никъде не личеше трудността на избора, съмненията й, всичко, за което бяхме говорили. Дали обаче сърцето също така лесно "изтрива и забравя"?

"Социалните мрежи ни позволяват да се представим по начина, по който искаме. Можем да редактираме, значи можем и да изтриваме, можем да ретушираме лицето, гласа, плътта, тялото", казва Шерил Търкъл.

Така е лесно, ако виждаш постоянно ретуширани и редактирани идентичности, да си помислиш, че само ти живееш този сложен, объркан, понякога безцветен живот, докато другите са постоянно на върха на щастието. Да решиш, че нещата, които стават "за споделяне" са само звездните моменти и да орежеш останалото от взаимоотношенията си с другите. Това поражда и друга зависимост - "срещите" с нови места, хора, културни събития стават важни не сами по себе си, а защото можеш да "отбележиш" къде си бил и да предизвикаш взрив от "харесвания". Появява се нов културен и туристически "фетишизъм", който те кара да колекционираш места и събития, за да ги сложиш в новия си албум, наблюдавайки голяма част от новостите не непосредствено, а през обектива, дисплея, "електронното око", както го нарича Умберто Еко. Големият учен разказва как веднъж учтиво помолил на своя лекция присъстващите да спрат да го заслепяват със светкавиците на мобилните си телефони, с които се опитвали да заснемат презентацията му, вместо да се потопят в нея. "Изглеждаха, като че ли не ги интересува какво се говори; единственото, което искаха, бе да заснемат събитието и вероятно да го качат в YouTube. Те се бяха отказали да обръщат внимание в момента, избирайки да заснемат с телефоните си, вместо да гледат със собствените си очи.Това желание да присъстваш чрез механичното око, вместо с ума си,изглежда променя психически значителен контингент от иначе цивилизовани хора", пише той и заявява, че е спрял да снима още през 1960 г., след турне по френските катедрали, след което се оказал без никакви реални впечатления и с огромно количество посредствени снимки.

Важните причини да присъстваме тук, сега, в момента, са реалните впечатления, които остават в паметта и стават важна част от собствения опит. Те се свързват с други наши знания и наблюдения и обогатяват възприятията ни за света. Те са важни за интегрирането на личния ни опит и израстването ни като личности, от което биваме лишени, когато, още преди ние самите да сме помислили върху нещата, бързаме да ги "изстреляме" в социалната мрежа.

"Свидетели сме на една подмяна на човешката идентичност и самосъзнание: от "аз съм групата, в която живея" през "аз съм това, което притежавам" до "аз съм това, което другите забелязват и мислят за мен", казва големият хуманист Ерих Фром.

Да бъдеш винаги наблюдаван, винаги "публичен", създава усещане за прекомерна собствена значимост и тръпка, която е несъизмерима като сила с реалното събитие, което я е предизвикало. Да превърнеш живота си в серия от "силни моменти", от изключителни събития, достойни за показване пред голяма публика, може да те направи индиферентен към всички ситуации, които не ги предизвикват. Понякога може да ти се стори, че когато не присъстваш във "Фейсбук", не присъстваш въобще. Лошо време за интровертите и за хората, които не могат да изразяват веднага и по бляскав начин това, което чувстват и мислят. Много надарени артистични личности, които имат нужда от време и самовглъбяване, за да осмислят и пресъздат реалността в книга, мелодия, картина, могат да заживеят с комплекс за малоценност и обезвереност заради прекомерната "бъбривост" на съвременния живот. В изследване върху креативността, учените изтъкват, че една от важните характеристики на творческите натури е, че отделят време за усамотяване. "За да се отвориш за креативност, трябва да имаш капацитета за конструктивно използване на самотата. Трябва да преодолееш страха от това да бъдеш сам", пише американският екзистенциален психолог Роло Мей. "Необходимо е да можеш да водиш продължително време вътрешен монолог. Невъзможно е това да стане, ако не си даваш време на мислите си да узреят и ако не рефлектираш върху себе си" - казва той.

Според Шерил Търкъл, заради социалните мрежи, този тип творческа самота все повече започва да се усеща като проблем от съвременните хора. "Когато нямаме тази способност за самота, ние се обръщаме към други хора, за да се чувстваме по-малко напрегнати или за да се почустваме живи. Когато това се случи, ние не можем да оценим какви са тези хора. Ние като че ли ги използваме като "резервни части", за да поддържаме крехкото си усещане за себе си. Започваме да мислим, че постоянната ни свързаност ще ни направи по-малко самотни. Но това е опасно, защото точно обратното е вярно. Ако ние не можем да бъдем сами със себе си, ще ставаме все по-самотни", категорична е тя.


Още теми от Здраве

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане