GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Ексклузивно / Без цензура / Нещо като нищо на света...

Ексклузивно

Без цензура

Без цензура

Нещо като нищо на света

Нещо като нищо на света

То може и да не е физически налично, а просто да съществува в ума ви, но идеята е пак същата. 30 дни, 20 дни, 15 дни, 5 дни, 0 дни. Уволнениеееееееееее… Не, това звучи лошо за работещите, едно време го използваха войниците в казармата. Сега вече няма казарма, но думата отново е натоварена с мощен заряд – просто след последното хиксче на последната дата няма сила, която да те задържи за повече от секунда в задушния офис. Оковите са свалени, тялото се носи свободно, няма аларми, няма часовници, няма истерична ежеминутна проверка на получените мейли. Обаче щастието е непълно.
Неясно защо човешката природа е така сътворена, че никога не живее в настоящето. Никога не е напълно доволна от това, което има – тук и сега. Докато тече трескава подготовка по заминаването, едва ли има познат, та дори и непознат, който да не е наясно с бъдещите ви творчески планове. От елементарния статус в социалните мрежи:  „Обратното броене започва“ до кварталната магазинерка – всички са наясно, че „Имам още 3 кила за сваляне, направо е ад“. Като че ли на плажа стои някакъв фейсконтрол и а си мръднал стрелката на кантара от 40 на 41 кг, а си изхвърлен от плажната ивица. Да си с миналогодишен бански си е направо – оле, майкоУУУУУУУУУУУ. То по-добре да се барикадираш вкъщи и изобщо да не ги пътуваш тия 1000 километра до голямото мокро, наречено море. „Бе, как бе, с тая евтина имитация на Шанел не съм за никъде“. Познато, а?
Понякога направо се чудя как представителките на нежния пол успяват да избегнат инфаркта преди почивката. От толкова нерви покрай пътуването сърцето без съмнение е на ръба да се предаде. То не е тичане по кола маски, то не са шопингтурове, то не е ядене на целина до припадък „Що ми трябваше цяла зима да ям пици?!“. Когато жената е семейна, нещата сякаш протичат една идея по-кротко, но когато е с гадже, ситуацията си е направо за 112. Да пази Господ, ако двойката за сефте тръгва заедно да отмаря. Тогава и светата троица мента-глог-валериан е напълно безпомощна.
Златното правило гласи, че ако има поне един-единствен човек, който не е разбрал къде ще прекарате отпуската си в детайли, просто не сте се постарали достатъчно. Гледайте всеки ден, който се налага да се потите в офиса, поне по 5-6 пъти на висок глас да обявите името на хотела, на колко метра е от плажа и как се надявате да няма никакъв дъжд, защото ви е ново пареото. Тук говоря в женски род, но познавам и мъже, които с риск да си свалят кожата, буквално започват месец по-рано да се щавят по знайни и незнайни козметички. Пресата на корема е като слънцето и въздуха за всяко живо същество – нямаш ли я, направо не си достоен да се наречеш човек.
Денят X настъпва, околните облекчено си отдъхват, че вече сте на достатъчно сериозно разстояние, за да се налага да слушат денонощното ви каканизане.

Ден първи – шведска маса, плаж, шведска маса, душ, дискотека.

Ден втори – шведска маса, плаж, влизане от телефона във всички налични пощи, душ, изчитане на всички вестници, сладолед.

Ден трети – никакъв плаж, сърфиране през телефона, писане на работни мейли.

Ден четвърти – никаква шведска маса, никакъв плаж, разговори по телефона „за оня, последният проект, нещо да ти споделя“.

Ако откривате себе си в предишните редове, честито, вие просто не можете да разпускате. Така коментираното напоследък професионално прегаряне идва не само от носенето на няколко дини под една мишница, а и от категоричното нежелание да оставите поне едната, за да можете по-лесно да се справите с другата. Така омагьосаният кръг се затваря от само себе си – на работа говорим за почивка, а по време на почивка не спираме да работим.
Личният ми горчив опит показва, че ако човек сам не си наложи да е отдаден изцяло на мига, да е тук и сега, тези ценни минути просто отлитат и остава само едно огромно огорчение. Огорчение от това, че не си си починал като хората, а само си сменил бюрото със шезлонга. Имало е периоди, в които да не си чуя телефона от вълните, а интернетът да е слаб и те са били равнозначни на апокалипсис. След време обаче разбрах, че няма смисъл да се пренавивам, а просто да се презаредя. С нови емоции, с повече спокойствие, с няколко мига, в които гледам залеза, без да си гледам телефона.

Един от ярките ми детски спомени е как с майка ми отиваме на море. Тя от „големото дубрутру“, водеща в Националното радио, получава възможност да летува в новооткриващ се хотел на Златните. Естествено, помъкваме се ние с куфари, пълни до откат, един тоалет за закуска, един тоалет за плажа, един за обяд и един за вечерна разходка. С думи прости – поне гардероб и половина за всяка от нас. Първият ден беше приказка – слънцето умерено жарко, не прижуля, гали с лъчите си. Водата – истинска благодат, балсам за тялото. По едно време, както си се плацикаме на плажа и виждам, че моята родителка трескаво рови в плажната чанта за химикал и лист за писане. Сяда на шезлонга и след десетина минути, с листче в ръка, вече е събрала целия плажен панаир и предава от телефона на рецепцията. Мобилни нямаше, иначе щеше направо от водата за направи пряко включване. След третото сигнализиране, че става нещо нередно в курорта, шефът й взел слушалката й и казал: „Я, да чуя, че си на плажа, да повярвам, че си на море. Щото ми се струва, че си в сградата, пред бюрото“. И затворил. Култовата филмова реплика, че „Командировката е когато ти плащат, а курортът – когато ти си плащаш“ може и да буди усмивка, но всъщност е напълно вярна. Остава дилемата кое ще изберете – да бъдете на командировка със семейството или на курорт в офиса.


Още теми от Ексклузивно

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане