GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Дестинации / Еко дестинации / Костино – на лов за камъни и гледки или къде раста...

Дестинации

Еко дестинации

Еко дестинации

Костино – на лов за камъни и гледки или къде растат ахатите

1 2

Мястото е най-красиво през пролетта. Най-достъпно е през лятото, но дори тогава има вирове, заради които се налага да търсим заобиколни пътища. А тук такива няма. Долината е дълбока, със стръмни склонове и потънала в зеленина. Пред нас има паднали дървета, скални блокове, които са се изтърколили от високото и много камъни. Не е изненада, че тук се срещат едни от най-красивите ахати в Родопите. Но това не значи, че човек трябва да тръгне на разходка с кирка в ръка.

Вместо камъни, откриваме речни раци, които се спотайват във вировете и делят територия с жабите. А също и ерозионни котли (скални казани с гладки стени, формирани от силата на водна струя на водопадите или бързеите), водоскоци, стари корени на дървета, които са се вкопчили в скалите, все едно за последно. Има и няколко водопада, скрити и потънали в мъх, които повече приличат на японска градина – подредена до съвършенство, създадена само за съзерцание. С тази разлика, че нашата долина е съвсем дива и оставена на себе си.

Колкото до “Скалният прозорец” – главната забележителност, той е естествен скален мост, оформен от водите на същата тази пресъхнала река, която сега газим. Висок е десетина метра, с голяма арка, красив и непосещаван, ако не броим онези събирачи на камъни.

Но идването дотук си струва не само заради Скалния прозорец – на всяка крачка в тази долина има нещо интересно – скалите се стесняват на места и се превръщат в истински каньон, после следва живописна каскада от водоскоци, по-натам реката тече в абсолютно равно каменно корито. Разходката не е трудна и единственият риск, който съществува е човек да се понамокри малко. След Скалния прозорец долината се разделя на две и тъкмо когато спорим в коя посока да поемем, чуваме високо над главите ни да се разнася звънене. На отсрещния хълм има мъж, който пасе стадо кози и ни маха за поздрав. Отговаряме на махането му и се качваме по-високо, за да можем да го попитаме кое село в коя посока се намира.

Следващият диалог е един от най-абсурдните, които някога сме водили. Мъжът е на съседния хълм, между нас е долината на реката, делят ни поне 500 метра, но мъжът ни дава насоки. „Крушка“, крещи той и сочи зад гърба си. „Крушка, Крушка“, повтаря и ехото, а аз изобщо не съм сигурна какво чуваме. Крушка? Пушка? Или нещо трето. Пък и в картата няма отбелязано такова село. „Звънче“, крещи мъжът и сочи друга посока. „Звънче?“, питаме ние. „Звънче, Звънче“, крещи мъжът с цяло гърло. Това име също го няма на картата. Мъжът ни пита откъде сме и се смеем и крещим с пълно гърло: „София. София“. Поне аз не си спомням друг път да съм крещяла толкова силно името на града.

В крайна сметка сами си намираме изоставена пътека, която се движи високо горе, успоредно на долината и се връщаме по нея. Тя заслужава отделен разказ – на места се е срутила и минаването по нея става на магия. Освен това е богата на чешми – стари и пресъхнали с времето. С надписи „1987“, „1988“, „1985“, сега чучурите са сухи, камъните са разместени, все едно не са минали само трийсетина години, а цели векове. Явно пътеките бързо по-остаряват, когато няма кой да ги отъпква. От високото обаче долината изглежда още по-живописна. Цветът на скалите непрекъснато се променя – районът е вулканичен и цветовете са в изобилие – белите варовикови скали на каньона, жълтото каменно дъно на реката и зелените вулканични туфи на отсрещния баир. Плюс нереално синьото на язовир „Кърджали“ в краката ни.

И накрая, за протокола – аз не открих камъни, но не съм и търсила – гледането наоколо се оказа по-интересно от това да си гледам в краката. Живко обаче откри голям ахат – с неправилна форма, сигурно с много лошо качество и почти без цветове. Онзи дядо нямаше да го оцени и за левче. Но нали въпросът не е в стойността на камъните, а историите, които те разказват.

 

 

 


Още теми от Дестинации

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане