GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Ексклузивно / Ексклузивно с Елена Йончева...

Ексклузивно

Интервю със...

Ексклузивно с Елена Йончева

1 2 3

 

 

Разкажете за детството си, за приятелите. Поддържате ли връзка с тях?

Детските години... този период за всеки един човек е пълен с толкова емоции и никога не може да бъде банален, независимо къде и как е израстнал. Първите лудории бяха в къщата на дядо ми в София, в кв. „Бъкстон“. Моите детски спомени са, че правехме детски улични„банди“, добронамарени,които си търсеха някаква кауза в квартала, бяхме момичешка „банда“. Не искахме да спазваме никакви правила. „Бандата“ се събираше в гаража на дядо ми. Спомням си две от нашите каузи - едната беше да озеленим улицата.Обикаляхме, събирахме всякакви растения и се опитвахме да направим нещо красиво, според детската ни представа, разбира се. Другата идея беше да направим голяма сцена, в която да поканим квартални знаменитости, които да изнасят за квартала спектакли, да доставят удоволствие на нашите съседи.Това са детските ми спомени.Те са свързани с усещането за свобода, за простор... улиците, кварталите бяха нашата територия... а ние, децата - нейните господари...(гледа някак замечтано)

С някои от тези приятели срещате ли се днес, чувате ли се по телефона?

С някои да, с някои се виждаме, други  заминаха в чужбина.И то в период, в който и аз се колебаех дали да замина, дали да не замина...

Кое ви задържа в България?

Може би това, че все пак аз исках да се занимавам с журналистика. Давах си много добре сметка, че като българка, все пак ще бъда по-добра в България, отколкото в чужбина, защото основното, с което разполагаме –това е нашият език, усещането към нашата култура.И това мисля, че ме задържа.Сигурно щях да си намеря работа като журналист и навън, но смятам, че има професии, които си тежат на мястото, когато си ги усвоил в България.Човек не трябва да си поставя в днешно време някакви граници.Напротив, трябва да бъде достатъчно амбициозен, да възприема всичко като едно цяло.Да има самочувствието, най-малко да има амбицията и желаниетотова, което създава, да достигне до повече зрители, по-широка публика.Но тогава разсъждавах по този начин.Трябва да кажа, че в България до голяма степен аз съм късметлийка, защото никога втова, което съм правила, не съм имала цензура, не съм имала някакви ограничения.Имало е много битки по пътя ми, но никой не ми е налагал някава гледна точка, никой не ми е цензурирал или съкращавал материалите, никой не ми е давал насока, никой не ми е забранявал дадени теми, нито налагал мнението си.Това е един голям лукс за един журналист, независимо в коя държава работи.Наистина съм късметлия.В това отношение може би един външнополитически журналист може да бъде по-свободен, отколкото един с вътрешнополитическитеми.Битката е много по-различна.(изглежда категорична)

Завършила сте журналистика в Университета в Москва.Разкажете ми за студенските ви години?

Това бяха изключително романтични години,защото случих периода на преустройството в Русия, на гласността, когато нямаше теми-табута, всичко беше възможно.И мисля, че всичко това се отрази понякакъв начин на темите, върху които работя.Винаги съм смятала, че човек, особено един журналист, репортер, не трябва да си поставя граници на възможното.Наистина трябва да си поставя граници на разумното от гледна точка на това, че ние работим в екип.Нашата цел като журналисти, като репортери, е да излъчим нашия материал,а не да бъдем изложени на риск, който да е самоцелен. От тази гледна точка, от студенските години съм разбрала, че не трябва да си поставям граници, табута.

Как се ориентирахте към журналистическата професия?

В моето семейство няма журналисти, исках да стана лекарка, но на мен ми става лошо от кръв. Смятам, че основното качество на един журналист, освен аналитичността, е любопитството. Желанието да опознаеш, да проучваш, да искаш, да имаш потребност да си задаваш въпроса, защо нещо се случва.Къде, кога, кой стои зад него, кой има интерес? В крайна сметка това е любопитството.И може би любопитството ме доведе до тази професия.

Ценностите в обществото, госпожо Йончева, днес и преди.Какво се е променило?

Забелязвам, като слушам моите родители и техните родители, поколенията след нас, че всеки смята, че следващото поколение има по-малко ценности от неговото поколение. Това е някаква закономерност.Аз наблюдавам, че днес нещата са по-материални, по-меркантилни.Ценностната система е по-различна.Но не знам, дали това не е заблуда. Всяко едно поколение смята, че в следващото има все по-малко морал и по-малко ценности.Най-вероятно нашето общество е в някакъв преход и все още се изгражда това поколение, което трябва да изгради своята ценностна система.Мисля, че все още сме в период на търсене, като общество, а не като индивиди.

По време на снимането ви на кой от документалните ви филми беше най-опасно?Къде и кога?

Била съм в много ситуации, които са били много рисковани.За мен най-опасно е онова, което е било най-скорошно.Може би, защото и като емоция, като осъзнаване е оставило най-силен отпечатък.Най-опасно беше може би онова, което преживяхме в Сирия. Но и в Ирак и в Сомалия сме изпадали в различни ситуации.Никога няма рецепта, как да се справиш.Това е комбинация и от опита, който имаш и от умението да вземеш бързо и правилно решение, да си достатъчно комуникативен.Да имаш достатъчно информация, за да можеш да вземеш правилното решение.Няма някакъв курс, който да минеш и да ти помогне да се справиш в една или друга ситуация.

Вярвате ли в някаква сила?

Да, наистина вярвам внякаква сила, в енергията.Има енергия и ако наистина човек твори зло, то по някакъв начин се връща. Лошотията създава някаква негативна енергия, някаква черна аура...

В какво друго вярва Елена Йончева, освен в съществуването на висша сила?

Не мога да кажа, че вярвам, аз винаги съм изпълнена със съмнения.Независимо, че нашето общество е болно, чеима умора, ненавист, агресия,вярвам, че всеки един от нас има силата да променя нещата.Въпреки че често нещата изглеждат на пръв погледбезнадежно. Вярвам, че всеки от нас е личност, която може да променя, независимо от това, кой с какво се занимава и каква професия има.Вярвам в силата на човешкия дух.Вярвам и съм убедена, че е така.Малките неща преобръщат.

Какво ви липсва най-много ви липсва, когато сте на път?

Мисля, че топлината на близките хора.Усещането, особено при снимките, когато попаднеш в някакви по-тежки житейски ситуации.Ние знаем, че се връщаме отново в родината си ивсичко за насе преодолимо.Но тези хора, които остават, които снимаме, понякога имам чувството, че сякаш ги използваме за нашата работа,за определен сюжет или филм. От една страна ние показваме тяхната съдба, тяхната болка, скръб.Така правим зрителя по-съпричастен към това, което се случва.Но от друга страна, имам усещането, че ние директно не можем да помогнем на тези хора. И колкото и да ги разбираме и да им съчувстваме, в някакъв момент ние си тръгваме, а те остават в същия ад. Сякаш ги изоставяме. Изпитвам ужасно чувство за вина. Това е нещо,което не може да се преодолее.

Как една жена оцелява в тази трудна и рискована професия?

Смятам, че заедна жена е много по-лесно да оцелее, чисто психологически.Жената е по-мека, по-консенсусна.Тя е по-малко конфликтна и много по-лесно се вписва вразлични кризисни моменти.Тя се възприема с по-малко агресия. И това много помага. Разбира се, ако една жена каторепортер няма необходимитекачества, фактът, че си жена, няма как да ти помогне.

Елена, какво е пагубно за репортерската професия, според вас?

Пагубното е да мислиш, че всичко знаеш, да тръгваш към дадено събитие, към дадена тема с изграден, конкретен образ, установка.С убеждението, че това, което знаеш, твоята гледна точка,е единствена и непогрешима.Тогава няма смисъл да се занимаваш с репортерство.Можеш да седнеш в едно студио и да си кажеш мнението.Смятам, че репортерът трябва да види нюансите в една тема,независимо дали е конфликтна, или не.Трябва да умее да анализира по време на работа, а не да налага своята гледна точка.Това е пагубното.

Обсъждате ли творческите си идеи с любимия мъж?

Обсъждам, но винаги съм била много самостоятелна.Обичам да споделям, да получавам професионален съвет,но винаги съм взимала сама решенията в работата ми.

Какво не бихте простила?

Аз смятам, че всичко прощавам. Но има неща, които нараняват и просто преставаш да общуваш с дадени хора.Иначе, какво означава да простиш?Означава да разбереш човека и в този смисъл, независимо какво ми се случва, аз успявам да разбера хората.Но това да разбереш, не означава даприемеш и в този смисъл - не бих простила предателството, може би.Всички сме грешни и несъвършени.Да умееш да прощаваш,мисля, че съм се научила на това.Не бих простила и лицемерието. И когато установя, че в някого тези качества преобладават, спирам да общувам с него. Те ме натоварват емоционално.

Имате ли свободно време и как го запълвате- релакс, спорт,сърф, пътувания?

Нашата професия е свободна.При мен ангажиментите са на периоди, когато съм заета - съм изключително заета,денонощно снимаме, след това монтираме.Имало е седмици и месеци, когато работата е била много напрегната и изтощителна.Но след това, когато настъпи период на подготовка нанов филм, на нов материал, вече темпото е по-различно.Зимата карам ски, през лятото плувам. Искам да се науча на сърф, но не съм достатъчно последователна. Мъжът до мен спортува много, той е запален баскетболист-аматьор и е страхотно човек да може да се мотивира, да се организира да спортува редовно.

Привлича ли ви екологичният начин на живот?

Без да следвам някакви догми, някакви конкретни правила, мисля, че се стремим към този начин на живот. Пазаруваме български плодове и зеленчуци, гледаме да са сезонни.Имам в градината изключително голямо разнообразие от зелени подправки – розмарин, мащерка, няколко вида босилек, лимонена трева.Обичам цветята.Имам голяма градина с лавандули, но никога не ми се е случвало да се грижа за зеленчуци в градината. Това съм оставила на майка ми, която много обича да се занимава с подобни неща.

Готвите ли? Какво? Кои са любимите ви ястия?

Да, много, но за приятели, което означава няколко пъти в седмицата.Готвим.Имам огромна библиотека с кулинарни книги и експериментираме вкъщи.Предпочитам средиземноморската и оренталската кухня, азиатската не толкова.Нямам любима рецепта. Правя разнообразнисалати, за тях не винаги трябва да спазваш рецепти – просто пускаш в ход своето въображение. Важни са сосовете, подправките, ядките – добавям различни кълнове, кедрови ядки...Напоследък готвихме по книгата на Феран Адрия, създателят на молекулярната кухня, на ресторанта Ел Були в Испания. Той има много нестандартен подход, но в същото време не те кара да седиш с часове в кухнята. Когато готвим, искаме да изненадаме приятелите си, да им дадем нова емоция, нови вкусове.

Разкажете за любимия мъж, как го срещнахте?

Любимият човек до мен е със страст – лична и професионална. Това е много важно – обичта, топлината, но и наличието на професионален устрем. Той е архитект, сред най-талантливите в България и много се гордея с работата му. Неговото архитектурно студио - Zoomstudio, създава обекти, които могат да се конкурират с най-добрите в Европа.

Любимите ви цветове? Черното ви отива много...

Всъщност не знам кой ми е любимият цвят.Харесвам жълтото, защото носи много светлина. Предполагам, че цветовете, които в даден момент харесваме, зависят от настроението и от топлината около нас. Бялото през лятото е без конкуренция – може би поради начина, по който отразява светлината.

Предпочитан сезон?

Лятото, разбира се.Всичко, което носи топлина.Това може да е зимата -пред камината, или на слънце лятото. (замечтава се)

Коя е любимата ви дестинация –у нас или в чужбина?

Аз съм изключително лош турист. Много малко съм била на туризъм някъде извън България. Може би два или три пъти с приятели. Прекалено разглезена съмот гледна точка на това, че се занимавам с репортерство и винаги искам да надникна в неща, които са извън туристическия ландшафт. Много ми е скучно, бидейки турист. Когато пътувам извън България и това не е свързано с работата ми, трябва да имам тема, цел, обект на изследване - скоро например обикаляхме винарски изби в Испания и Италия...Смятам, че е много важно с кого си, когато пътуваш, независимо дали си в България или някъде другаде.Най-важното е да си с любими хора,да ти е приятно общуването.За мен по-важна е средата, в която се намираш, не мястото.Защото винаги можеш да избереш място, което отговаря на твоята естетика,винаги можеш да намериш кътче, което ти носи радост.

Какви грижи трябва да полага една съвременна жена за себе си?

О, много грижи трябва да полага.Харесвам жените, които са естествени, които се грижат за техния външен вид, не само, за да впечатлят, а за да се чувстват самите те добре. Мисля, че тази красота винаги се усеща. Когато правиш всичко, за да се чувстваш добре испортуваш, ползваш добра козметика, това ти дава самочувствие, радваш и другите. Когато искаш само да впечатлиш околните, създаваш един изкуствен образ. Има много жени, които просто приличат на пластмасови кукли и не виждам вътре никаква индивидуалност. Най-силното, най-красивото в една жена е нейната индивидуалност, идентичност. Всяка една от нас е уникална по някакъв начин.Това е много важно. Когато започнем всички да си приличаме- с еднакви устни, с еднакви прически, с еднакви маркови чанти, не виждам в това нищо интригуващо, нищо интересно.

Кой стил на обличане ви допада най-много?

Харесвам смелите жени, които умеят да експериментират, без да се страхуват, но в рамките на добрия вкус. Спортно-елегантният стил повече ми допада. Вярвам, че добрият стил не винаги е свързан с големи средства – например комбинация от едни дънки и сако с хубава, семпла кройка, може да стои не по-лошо от рокля на Прада, или Стела Маккартни, например.

Пречи ли ви понякога известността?

Аз не мисля, че съм известна,това няма как да ми пречи. Нито съм шоу звезда, нито водеща на предаване, която да се появява всеки ден по телевизията. Никога не съм се смятала за известна. А и трябва да си даваме сметка, че живеем в една малкадържава, много домашна среда. Всеки познава всекиго. Истинската известност се храни от неизвестното, недостижимото, тайнственото.

А тогава, смятате ли се за преуспяла жена?

О, аз смятам, че тепърва трябва да успявам. Не съм преуспяла. Винаги вярвам, че най-доброто е от другата страна на реката.

Цената на творческия успех, каква е?

Смятам, че трябва да има някаква хармония.Ако успееш нещо в професионален план, а не си щастлив в личен, не мога да кажа, че човек е успял.Трябва да има някакъв баланс. Защото професионалното е част от личното, там влагашсвоята индивидуалност, личност. Ако не си щастлив, ако не си слънчев човек,ако не си изпълнен с енергия, няма как да успееш .А на финала, дали си щастлив, това е една амалгама от работа и личен живот. Какво значи щастие? Това е моментно състояние, в крайна сметка. Някой път си щастлив, друг път по-тъжен. Това са моменти, които се редуват в живота на всеки един от нас. Аз не познавам човек, който през цялото време да грее. Колкото до успеха - той не трябва да има цена.Това не може да се калкулира.Това е желанието да направиш нещата по-добри. Самият ти да ставаш по-добър в това, което правиш. Ако знаеш каква е цената, сигурно никога не би тръгнал да правиш нещо.Когато човек търси, никога не знае дали ще успее или не. Много е трудно да правиш равносметка каква е цената, какво ще изгубиш, какво ще спечелиш.Мисля, че в нашата професия не можеш да правиш такава равносметка. В този тип професии непрекъснато трябва да се доказваш. Ние не сме музиканти, които ако направят един прекрасен албум, той остава хит за цял живот. Ние нямаме този лукс. С всяко нещо, което правиш, трябва да се доказваш и всяко нещо може да бъде както успешно, така и да не бъде. Никога не е късно да се опозориш. Естествено, много често си мисля, дали си заслужава всичко това да се прави, какъв е смисълът. Не е ли по-добре да имаш някаква работа от 9 до 5 примерно, с обедна почивка. Но тогава пак плащаш някаква цена. Цената е да не бъдеш себе си. (усмихва се естествено, с което ме убеждава във всичко, казано по-горе)

 

 

 

 

 


Още теми от Ексклузивно

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане