GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Ексклузивно / Детокс за душата...

Ексклузивно

Без цензура

Детокс за душата

Детокс за душата

Когато змията попитала своята приятелка дали видът им е прекалено отровен, защото си е прехапала езика, едва ли е имала предвид, че човек трябва да си мълчи. Лично аз така и не се научих за 30 и няколко години как да си прехапя езика и да си „самозашия“ устата, когато не съм съгласна с нещо. Даже, преди да се запозная с настоящия си житейски спътник, категорично отказвах да се присъединявам към компании на рибари. Те също с облекчение посрещаха моето „Благодаря за поканата, но ще откажа“ с единствения довод, че рибата се плашела от много приказки и шум.
Те и хората много-много не се радват да изказват твърдо и категорично мнението си. Страхът от говоренето „право куме в очи“ е свързан с дълбокото убеждение, че ако кажеш нещо директно и категорично, това може да ти навлече по-скоро беля на главата, отколкото позитиви. Вероятно помните призива на един държавен ръководител от недалечното минало, който ни препоръча да се снишаваме. Крайните циници вероятно дори биха стигнали по-далеч и биха предложили снишаването да се превърне в национален спорт с девиз: „Елате в страната на киселото мляко и снишаването“. Последното няма как да ми се случи, тъй като звездите са отредили да се родя под рогат зодиакален знак. Видя ли стена, се втурвам право към нея, видя ли неправда – направо надавам вой.
Самоцензурата си има хиляди имена – премълчаване, благородна лъжа, леко заобикаляне на истината, преглъщане, компромис. То е все едно да не кажеш на някой, че е дебел, а че е леко пухкав, в съвършен овал, приятно закръглен. Даже в лекарската терминология използват често „обезитас“, за да не стресират пациента. Което, с думи прости, означава едно единствено нещо - затлъстяване. Не по врат, а по шия, както би казала някоя мъдра възрастна жена.
Обективността налага да отворя една скоба. Както всичко в живота е въпрос на нюанс, така и при истината нещата отново са на кантар. Тя е разтегливо понятие и често истината за едни може да се окаже категорична лъжа за други. Уви, апаратът, който да пищи при засичането на лъжа, все още не е измислен. Затова и човек би следвало да се доверява на вътрешното си усещане, на онова гласче, което първоначално нашепва, а не след дълго започва направо да крещи. Кажете истината и ще разберете толкова много за себе си – звучи хубаво, на практика е почти неприложимо.
Последствията от нежеланието да си затваряш устата и да се правиш на ням са само за хора, които имат кален характер. Такива, които си дават реална сметка, че с прямотата и откровеността си могат и да не се харесат на някого. Само си представете какво би станало, ако Левски беше предпочел да се крие, предрешен като жена, или пък Ботев в последния момент бе предпочел да остане да твори, вместо да се хвърли в битка.

Преди няколко месеца изненадващо в пощата ми се появи покана, която гласеше, че съм поканена да се присъединя към празнуващите 15 години от завършването на гимназията. Естествено, веднага отговорих, че с удоволствие ще бъда на уреченото място, в уречения час. След двуседмичен шок какво точно да облека, дали да не си направя 2-3 липосукции и едновременно да съм с изправена косата от едната страна и накъдрена от другата. Проклинайки поредния мазол, появил се заради новите ми обувки, се втурнах в огромно помещение, изпълнено от приятно превъзбудени хора. Някои от тях толкова бяха погълнати от това да разглеждат останалите, че дори не забелязваха новодошлите. След няколко часа се оказа, че никой не се беше променил, приятелствата бяха още по-сплотени, а враждите – забравени. Или поне така стояха нещата според думите на моите съученици. А как стояха в действителност? Далеч по-различно.
За 15 години някои от тях бяха успели да се омъжат, да се разведат, да намерят нов човек до себе си, да сменят няколко работни места, да се преместят от един дом в друг, да опитат да живеят и работят в чужбина. На лицата им своя отпечатък бяха оставили  умората, отегчението, събирането, раздялата, радостта от децата и вечните грижи покрай тях, срещата с нови предизвикателства. А репликата: „Човече, не си мръднал!“ с един замах успя да остави грозния си неприятен отпечатък.
В детските приказки на финала винаги питаме каква е поуката, но при приказките за възрастни нещата не стоят по-различно. И в тази приказка поуката е само една – винаги бъдете себе си и не се самоцензурирайте. Една история е автентична, само тогава, когато е разказана от сърце и е предназначена за сърцата на тези около вас. По-добре да ви се смеят, защото ви се радват, отколкото да ви се смеят, защото ви се подиграват.
За добро или за лошо човешката памет не предполага да се затормозява с огромно количество информация. За да се освободи достатъчно място за новата, старата бива изтрита. А когато се самоцензурираме, премълчаваме и доукрасяваме, ние чисто и просто дооформяме и, уви, направо лъжем. Затова, когато видите жена с къси крака, бягайте далеч. На лъжата краката са къси, нали не сте забравили?
Най-ценният урок, който получих от една превъзходна преподавателка, беше оценката за прямотата ми. Тя влезе, зададе темата и каза, че след 2 часа ще се върне. Докато събираше листовете, преписани от-до, се усмихна и обяви, че ще има и устен изпит: „Да проверя феноменалната ви памет, колеги“. Още със сядането срещу нея казах, че съм подготвена по три от петте въпроса. А тя само ми каза, да си дам книжката, за да ми напише отличната оценка.
Напоследък е много модерно да се прави детокс на тялото, за да се пречистиш от излишните натрупвания. Липсата на всякаква самоцензура е най-добрият детокс за душата.

 


Страхът, лъжа, предизвикателства, детокс за душата

Още теми от Ексклузивно

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане