GoBIO - Lifestyle magazine

Начало / Дестинации / Българската читанка има история...

Дестинации

Before & After

Българската читанка има история

Ученици по време на юнашка вечер във военния клуб на Петрич, 1937 г. С „Напред” от Елин Пелин започва читанката за втори клас (1939 г.). Една от първите соц читанки – за трети клас (1945).

Предназначението на читанките е било да бъдат гласно преподавани – т.е. текстовете в тях да се четат от учител и от ученици. Спорно е кое от възрожденските учебни пособия може да се приеме за първата българска читанка, още повече че наименованието й се появява чак през 1858 г. в преведената и издадена от Христо Марков книга „Читалище за децата”, отпечатана в Белград. В читанката на Марков четем: „Прилежавай да ся научиш скоро да прочиташ, да пишеш, да смяташ, зачтото, който знае да прочита, да пише и да смята, бива разумен и мъдр человек, придобива богатство и цял свят го почита”.

Сред петдесетината читанки, издадени до Освобождението, първата би трябвало да е или „Рибния буквар” (1824) на Петър Берон или „Славеноболгарское детоводство” (1835) на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, според изследователката Елена Тачева. Освен „читанка” се среща и наименованието „четеница” и „четанка”. Сред съставителите и издателите на читанки са Тодор Икономов – „Нова българска читанка“ (1861), Никола Михайловски – „Малка българска читанка” (1866), Кузман Шапкарев – „Голяма българска читанка или втора част на българския буквар” (1868), Петко Рачов Славейков – „Първа читанка след букварът” (1868) и „Кратки прикаски за децата” (1870), Иван  Момчилов – „Начален прочет” (1869), Андрей Цанов – „Напредване чрез прочитане” (1873) и др.

Най-популярна като учебно пособие е читанката „Бащин язик за малки деца” (1873), преведена и съставена от прочутия издател Драган Манчов, която претърпява над 40 издания и десетилетия наред е в програмите на българските училища. Тя започва с разказчето „Деца в градина”:

 

Две деца, брат и сестра, тръгнали да идат на училище. Те минавали покрай една градина. На пътя било горещо и задушно, а в градината – хладно и хубаво.

- Да ти кажа ли? – казал братът на сестра си. – Не е още време за училището. Там сега е горещо и тежко, а в градината да видиш колко е хубаво. Я слушай какво сладко пеят птичките: да ти е мило и драго! Да идем ли и ние там, сестрице?

Сестра му се зарадвала за това нещо. И двете деца хвърлили букварите си в тревата, хванали се за ръка и отишли из зелените клончести дървя. В градината наистина било хубаво.

Птички непрестайно прехвръквали от дърво на дърво и пеели сладко, бубулечки лазели низ тревата.

Децата най-напред срещнали един лъскав бръмбар.

- Дойди, да си поиграем! – рекли децата на бръмбара.

- На драго сърце бих дошъл – казал бръмбарът, – но нямам време: трябва да търся храна.

- Поиграй с нас! – рекли децата на една рошава пчела.

- Нямам време да играя с вас – рекла пчелата, – отивам да бера мед.

- Ами ти не щеш ли да си поиграем? – попитали децата една мравка. Но мравката не щяла нито да ги чуе: тътри си сламчица два пъти по-голяма от нея и бърза да нареди искусното си живелище.

Децата се запрели при една катерица и поканили и нея да си поиграе с тях; но катерицата завъртяла рунтавата си опашка и отговорила, че трябва да си събира зимовище. Гълъбът рекъл, че вие гнездо за пиленцата си. Сивото зайче се спуснало към реката да си умие устицата. Така и цветът на овошките нямал да губи време с децата, защото се радвал на хубавото време, та бързал с време да си приготви сладките овощи.

На децата им станало мъчно, задето всякой си имал работа и никой не щял да си поиграе с тях. Те отишли на реката, която текла покрай градината.

- Ти поне трябва да нямаш работа – рекли й децата, – хайде да си поиграем!

- Аз ли нямам работа? – измъмрила реката сърдито. – Ах, вие, лениви деца! Не видите ли, че се мъча и дене и ноще, и не мога да си почина. Дали человеци и животни не напоявам? Кой друг пере дрехи като мене, кой кара воденици, кой носи варници? Ох, аз имам толкова много работа, щото ми се върти главата! – казала така речицата и си тръгнала пак по дребно камъне.

На децата от това станало още по-мъчно, та си рекли: „По-добре беше да идехме на училището по-напред, та че на връщане да наминехме в градината”. Но тутакси момичето съгледало на едно клонче едно мъничко и хубавко славейче, което пеело много хубаво.

- Ей, ти, весело славейче! – извикало момичето на славейчето. – Ти вече се види, нямаш никоя работа, поиграй с нас!

- Така, а! – изчуруликало разсърденото славейче. – Не ходя ли весден да ловя мушици, за да изхраня пиленцата си. Аз съм дотолкова уморено, щото не мога да шавна крилата си; та че и сега приспивам пиленцата си и им пея и песня. Ами вие какво сте направили днес? На училище не ходихте, нищо не научихте, беснеете по градината, па още и на другите бъркате да работят. Я си вървете там, дето са ви пратили; трябва да знаете, че почиване и игране са угодни само на оногова, който си е свършил работата.

Децата се засрамили, отишли на училището, ако и да било вече късно, но чели с все сърце.

 

Любопитно е да разгърнем пожълтелите страници и на читанката на Христо Г. Данов, озаглавена „Втора четеница за ученици в средни училища” (1868), отпечатана във Виена. Ето няколко реда от нея, толкова актуални и днес:

 

Който чете малко наеднъж, запомня толкова по-добре. Не чети много и бързо. Чети повече с разсъждение, често туряй книгата си на страна, вглъбявай си прочетеното и размишлявай връх него.  Прави си бележки от списанията, които прочиташ, но само от избрано нечто, не такова, което ти угождава и с което съгласяваш. Преглядвай бележките си от време на време. Не чети никога чужди бележки, записки и писма, ако имаш случай.

 

След Освобождението читанката започва да се променя и в нея влизат стихове, разкази, приказки, които пишат българските писатели. През ХХ век най-популярните читанки от първи до четвърти клас са били съставените от колектив в състав: Елин Пелин, Ран Босилек, Хр. Спасовски, Т. Близнаков и Геньо Дочев. Издава ги най-голямото българско издателство през 30-те години на ХХ век – „Хемус”.

Читанката за втори клас започва със стихотворението „Напред” от Елин Пелин:

 

Напред, другари малки,

във стройни редове,

училищният звън

на работа зове!

 

На родната земя

надеждата сме ний,

напред къмто наука,

звънецът вече бий!

 

И нека надалече

гласът ни да тръби:

„Ей, татковино мила,

ти вяра не губи!”

 

В тази, многократно преиздавана до 1944 г. читанка участват автори, които или днес са класици, или са напълно забравени, тъй като са в немилост по времето на соца. Сред тях са Асен Разцветников с гатанка, Димитър Бабев със стихотворението „Детска молитва”, Георги Райчев с разказа „Най-хубавото птиче”, Пенчо Славейков със стихотворението „Внуче”, Ран Босилек със стихотворението „Слънчоглед”, Дора Габе със стихотворението „Божа майка”, Ангел Каралийчев с разказите „Ябълка” и „Итко и бежанчето”, Елисавета Багряна със стихотворението „Молитва”, Александър Божинов със стихотворението „Мравка и Щурчо”, народната приказка „Дядо вади ряпа”, преразказана от Ран Босилек и т.н.  Нека припомним едно кратко разказче в стихотворна форма от поета Димитър Пантелеев:

 

От малкото прозорче на татковата къща аз виждам широката земя: реки, гори, балкани, полета разорани и кичести села.

От малкото прозорче обикнах аз земята, която ме роди, в която са живяли деди и прадеди.

 

Конкурент на Елин-Пелиновата читанка за четвърти клас от 1940 г. става съставената от д-р В. А. Манов, Д. П. Койчев, М. Фридманов и Б. Шейтанов, която отпечатва издателство „Казанлъшка долина”. Тя започва с класическото Вазово стихотворение „Аз съм българче”, продължава със „За своя род и език” – откъс от славянобългарската история на Отец Паисий, с началото на романа „Под игото”, със стихотворението „Синовна обич” на Пенчо Славейков, „Бащина отмяна” – стихотворение от Стоян Дринов и т.н. Читанката в началото си е посветена на есента, да припомним публикуваното в нея стихотворение на Емануил Попдимитров:

 

Тихичко окапват

жълтите листа,

вятър ги пилее

широм по света.

Надалеч полята

глъхнат като в сън,

само на стадата

чуй се сладкий звън.

И орач прилежен

угари бразди,

а глъсът му екне:

„Хайде, Сивчо, дий!”

 

Към това стихотворение съставителите са поставили задача за ученика: „Опиши настъпването на есента по вас!”, като са добавили и следната пословица: „Есен песен не ражда”.

Читанките през Третото българско царство си отиват заедно с него.  През 1945 г. са отпечатани новите. Така читанката за трети клас на корицата си вече няма четящи деца, а момче и момиче, които с букет посрещат съветската армия. Заглавното стихотворение също е различно – „Високи сини планини” от комунистическия поет Младен Исаев:

 

Високи сини планини,

реки и златни равнини,

небето като от коприна –

това е моята родина!

 

Обичам таз земя голяма,

тъй както си обичам мама,

тук мила ми е всяка птица

и всяка мъничка тревица.

 

Обичам българските думи,

що слушам по поля и друми,

обичам хубавите песни

и наште приказки чудесни.

 

Когато гледам планините

и слушам да шумят реките,

в шума на Рила и Пирина

аз чувам моята родина!

Между 11-те съставители на въпросната читанка ще споменем имената на поетите Асен Босев и Христо Радевски, на писателя Камен Калчев, чиито творби са задължителни за учебниците до 1989 г. А сред авторите – Стоян Ц. Даскалов, Емил Коралов, Илия Волен, изявили се по-късно като ярки представители на т.нар. социалистически реализъм.

Беглият поглед върху историята на българската читанка подсказва, че идеологизирането й е в тон с времето, в което тя се появява. Възрожденските читанки, сравнени с тези след Освобождението и особено след 1945 г., днес звучат като симпатичен пасторал, поразяващ с простотата на внушението си.


Още теми от Дестинации

Разплащателни карти Защита за онлайн разплащане